Откъс от книгата "Фокус Езотерика - Окултизъм, Сатанизъм" на авторите Хартмут Цинзер и Инголф Кристиансен - част I ПДФ Печат Е-мейл
Написано от ЦПНРД   
Вторник, 24 Януари 2017 11:37

I. Окултизъм

 1. За въведение

 

 Приблизително от Френската революция от 1789 г. насам в Европа и Америка се разпространиха представи и свързани с тях практики, които техните последователи и критици обединяват под наименованията Езотерика и Окултизъм. И двете понятия се употребяват още през 19 век и като самостоятелни понятия. За това, какви точно представи и практики да бъдат причислявани към окултизма, се спори в частност и между самите му привърженици, така както и за наименованията окултизъм и езотерика. За някои наименованието езотерика изглежда по-изтънчено, а други са на мнение, че в това название могат да бъдат обобщени всички онези не съвсем доказани твърдения на окултизма.

 

Трудно е да се определят общи принципи за това, какво всъщност следва да се причислява към окултизма, към неговото учение и практики; популярността на практиките и вярванията донякъде се променя и според модата. Но се приема обвързаност на всичко с всичко: по някакъв начин всичко се намирало във връзка с всичко, естествено без това „по някакъв начин“ да може да бъде по-прецизно или въобще да бъде определено; и се мисли в аналогични връзки: „както горе, така и долу“; „както в микрокосмоса, така и в макрокосмоса“. В този порядък преди всичко се приема възможността за директно влияние на психическите сили върху механични процеси, като това влияние се осъществява без или дори в противоречие с известните от ежедневието или науката средства и начини. Изследователите на тези психически сили понякога се назовават и парапсихолози съгласно определението на психолога и теософ Макс Десоар (1867-1947 г.).

 

Изразът „окултен“ произхожда от латински език и означава „скрит“. „Езотерика“ е изведено от гръцката дума „esoteros“, която също означава „вътрешен“ и „скрит“. Разбира се, в окултизма и езотериката съществува изместване в значението на израза „окултизъм“. Никой няма да отрече, че има много неща, които са скрити, неизвестни в миналото, в обществото, та дори и в собствената ни душа, и преди всичко в бъдещето. Всъщност за неизвестното няма как да се говори, иначе то не би било неизвестно. Последователите на езотериката и окултизма обаче правят точно това. На скритото и неизвестното те приписват определени свойства, напр., че те представляват въздействие на духове, на мъртви хора, други живи хора или дори на някакво световно съзнание. Това е основната грешка на езотериката и окултизма – те определят нещо, което действително е (или е прието за) неизвестно. Ако изобщо е възможно тези езотерични определения на неизвестното да бъдат проверени, се оказва, че те са погрешни, ненужни и заблуждаващи. Езотериците и окултистите явно не понасят факта, че за нас, хората, много неща са неизвестни и скрити, и си приписват знания за и власт върху неизвестното и скритото. Това може и да отговаря на техните желания, но по никакъв начин не съответства на действителността.

 

Езотериците твърдят, че посредством необикновени средства имат достъп до това неизвестно, а на особено квалифицираните - медиуми, контактьори, ясновидци и т.н. - дори приписват способности, които им позволяват да манипулират и дори да владеят тайнственото неизвестно. Поради това окултизмът винаги е свързан с власт, по-точно с мечти за власт. При всеки случай на представяне и обсъждане на окултизма и езотериката е важно категорично да се подчертае, че процесите и практиките не са окултни сами по себе си, а че те стават окултни посредством свързаните с тях вярвания. Следователно става дума за тълкуванията, които се прилагат към даден процес, дадено действие или вярване, и ги превръщат в окултни.

Съвременната употреба на понятието Окултизъм вероятно е въведена от Елифас Леви (А. Л. Констант, 1810-1875 г.), който го взема от Агрипа фон Нетесхайм (1486-1535 г.), но с определено изместване на значението. Най-старата известна ми досега употреба на съществителното „Езотерика“ е от 1828 г.; прилагателното, включително и като антоним на екзотеричен, е било употребявано още през античността.1

Като година на основаване на съвременния окултизъм винаги се посочва 1848, когато сестрите Фокс от Хайдесвил, щата Ню Йорк, тълкуват странни шумове и почуквания като съобщения от духа на починал човек. Това тълкувание бива възприето с готовност от отзивчива публика, която продължава да вярва в него дори и след като по-късно Маргарет Фокс публично признава и показва как са заблудили публиката.2 Приемането на окултните учения и вярвания показва, че вече е съществувала определена нагласа да бъдат възприемани езотерични и окултни представи и практики. Тя със сигурност е била подготвена от писанията на Е. Сведенборг (1688-1772 г.) и от практиките на А. Месмер (1734-1815 г.), откривател на т. нар. „животински магнетизъм“, както и от много други. Първата цялостна разработка е предложена от Е. П. Блаватска (1831-1891 г.) в труда й „Тайното учение“ (4 тома, Хага, б. г.), останала естествено недоразвита.

В подзаглавието на „Тайното учение“ авторката го нарича „синтез от наука, религия и философия“. Тя обещава да помири всички религии; „съблича всяка от своите външни, човешки одежди и показва корените на всяка религия

 

1       Разбира се, трудно е да се обединят в едно понятие трудовете на автори, вярвания и практики на хора, които сами не са използвали и не са познавали това понятие. В днешно време в религиозните науки, етнологията и другите социални науки това се възприема твърде критично и по-скоро се отхвърля. Тъй като аз работя с хора, които използват понятията „Окултизъм“ и „Езотерика“ включително и като собствени обозначения, този проблем тук не съществува.

2       Mаргарет Фокс разкрива триковете на 28.9.1888 г. За заблудите вж. Ханс-Герхард Щумпф: Слисан. Мюнхен 1991 (към слейд с. 40); О. Прокоп и В. Вимер: Съвременният окултизъм, Щутгарт 1987; Ханс Биндер (изд.): Силата и безсилието на суеверието, Пеел, Горна Бавария, 1993.


като идентична на всяка друга от големите религии“.3 Това Тайното учение било „повсеместно разпространената религия на стария и праисторически свят“. „Доказателства за нейното разпространение, автентични записки на нейната история, пълен набор от документи , които показват нейния характер и нейната съвременност във всяка една страна, както и ученията на всичките й велики последователи съществуват и до днес в тайните крипти на библиотеките, съхранявани от тайното братство.“ „Окултистите уверяват, че всички тези (писания) все още съществуват, съхранени от плячкосващите ръце на Запада, за да се появат отново в едно светло бъдеще“.4

В противоречие с разпространените по нейно време прогресивни схващания за човешка история авторката създава една упадъчна история. Според нея в началото не били невежеството и заблудата, а абсолютното знание. Поради „самовлюбеност“, „непознати досега ламтежи“, „страст“, „фалицизиъм“ и „безсъвестни свещенослужители“ то било потулено. „От тогава насетне познанието на изначалните истини остава изцяло в ръцете на посветените“5 Тези посветени били й предали „ключа“ към истините, скрити във всички религии, и техните символи и свещени писания. Но тя, както и останалите, нямала „позволение“ изцяло да разкрие тези истини, предвид съществуващото положение.6 Въпреки това „Тайното учение“ се превръща в текст, от който много новоизпечени езотерици и окултисти са създали творенията си – най-често без да посочват първоизточника, може би и защото той изобщо не им е бил познат и са получили идеите си посредством други автори.

Би могло „Тайното учение“ да се разглежда като своеобразна интерпретация на историята на религиите. В нея инославните, еретичните и абсурдни предания и тълкувания на религиозната история са поставени в центъра на вниманието и най-често повърхностно и несистематично биват някакси привеждани в съответствие с откритията на модерните естествени науки. Такова схващане на езотериката и окултизма като „тайна“ история на религиите по-късно се среща отново в някои изложения на окултизма. К. Кийзеветтер (1854-1895 г.), например, обединява под заглавието „Окултизъм“ религията на келтите, митологията на германите, зороастристкия култ, законите на Ману, мистериите на гърците, религията на римляните и т. н.7

Паралелно с произведението на Е. П. Блаватска „Тайното учение“ и основаното от нея през 1875 г. в Ню Йорк „Теософско дружество“ важна роля в развитието на съвременния окултизъм и съвременната езотерика играят произведенията на Рудолф Щайнер (1861-1925 г.), както и основаното от него през 1913 г. „Теософско общество“. Събраните съчинения на Щайнер междувременно достигат числото 360 тома, в които, заедно със създадените от самия него трудове, са включени над 6000 лекции и лекционни цикли, както и мистерийни драми. Много от тези томове са издавани по няколко пъти, а някои от тях и често преиздавани.

 

3       Е. П. Блаватска: Тайното учение, т. I, Космогенезис, изд. б.г., с.4.

4       Блаватска: Тайното учение, т. I, с. 18.

5       Блаватска, Тайното учение, т. III, Езотерика, с. 261f.

6       Блаватска: Тайното учение, т. I, Космогенезис, Въведение, с. 1 et passim.

7       К. Кийзеветтер: Окултизмът на древността (1896), Хилдесхайм 1987; Същият: История на новия Окултизъм (1896/1909), Хилдесхайм 1977.


 Р. Щайнер е считан от някои за най-великия окултист от първата половина на 20 век. През 1902 г. той е избран за генерален секретар на „Немската секция на Теософското общество“.8 При учредяването на немската секция на Теософското общество присъства Ани Безант (1847-1933 г.), която през 1907 г. станала последователка на Е. П. Блаватска и Хенри Стийл Олкът (1832-1907 г.). По всяка вероятност обаче още от самото начало възникват съществени различия между схващанията на Теософското общество и тези на Р. Щайнер. Когато през 1912 г. А. Безант обявява Кришнамурти за „Световен учител“ и превъплъщение на Христос, Господ Метрея и Будисатва, Р. Щайнер, а заедно с него и повечето привърженици на Теософското общество (Аdyar) в Германия прекъсват връзките си с нея и основават Антропософското общество (по-късно през 1923 г. наречено „Всеобщо антропософско общество“).

 

Р. Щайнер представя своите схващания най-вече в произведенията си „Теософия“ (1904 г.), „Въведение в тайната наука“ (1910) и „Из Акашовата летопис“ (1904-1908 г.)9, като отново и отново преработва първите две произведения за всяко следващо издание. Основата на неговата Тайна наука са две „мисли“, които за него отразяват „факти“: „Тези две мисли са, че зад видимия свят има невидим свят, първоначално скрит за сетивата и за прикованото към тези сетива мислене, и че за човека е възможно, посредством развитие на способностите, които дремят в него, да проникне в тези скрити светове“ (ТН, с. 36 [35]). Според Щайнер науката се разпознава не по нейния предмет, методи, повтаряемост, проверяемост, свобода на противоречията и т. н., а по „проявяващия се в научния стремеж начин на действие на човешката душа“ (ТН, с. 31). „Тайната наука иска да освободи природонаучната изследователска работа от специализираното приложение, при което тя в своите области се придържа към взаимозависимостите и процесите на сетивните факти, и иска да я прикрепи към нейната мисловна и друга същност. Тя иска да говори за несетивното по същия начин, както естествената наука говори за сетивното“ (ТН, с. 31). „Тя (Тайната наука) запазва духовното съдържание на природонаучния метод вътре в рамките на този метод, т. е. точно това, което първо прави от науката наука. Затова тя може да се нарича наука“ (ТН, с. 32). По „душевните преживявания“ Р. Щайнер съди за „надсетивния свят“ (ТН, с. 42).

 

8       Дейността на Р. Щайнер в Теософското общество често се „затъмнява“ в Антропософията. В добавеното към произведенията му „Кратко хронологично жизнено резюме“ тя не се споменава, вместо това за периода 1902-1912 г. е написано: „Изграждане на Антропософията. Редовни публични прояви в Берлин и продължителни пътувания за изнасяне на лекции в цяла Европа. Мари фон Сиверс (от 1914 г. Щайнер) се превръща в негова постоянна сътрудничка (с. 297). За 1913 г. е написано: „Напускане на Теософското и основаване на Антропософското общество“ (пак там). Дейността му от 1904 г. като ръководител на „Езотерическото училище“ на немската секция на Теософското общество изобщо не се споменава. Все пак през 1917 г. той договаря с А. Безант самостоятелност на езотеричната си обучителна дейност.

9       Р. Щайнер: Теософия, Дорнах: изд. Р. Щайнер 1990 (в текста съкратено като „Тео“); Същият: Въведение в тайната наука, Дорнах: изд. Р. Щайнер (съкр. като „ТН“); Същият: Из Акашовите хроники, Дорнах: изд. Р. Щайнер (съкр. „АХ“). Следва да се посочи и: „Как се добиват познания за висшите светове“ (1904/1905), Дорнах, събрани съчинения т. 10, джобен формат № 600, 1977.


„Именно това, което въобще може да се знае за надсетивните съдържания на света, съществува и в автора като живо душевно съдържание“ (ТН, с. 42). Докато науките биха използвали сетивата и създадените чрез преработването на природата инструменти и методи за своите открития, учените на „Тайната наука“ или „духовните учени“10 ползват самия човек за достигане до своите прозрения. „По този начин човекът може сам да се превърне в инструмент за изследването на надсетивния свят“ (ТН, с. 44). „При духовнонаучното мислене обаче потвърждението, което душата в процеса на природонаучното мислене търси в доказателството, вече се намира в самото търсене на фактите (ТН, с. 35). По този начин обаче стремежът, желанието да се достигне до Отеца вече не е само продукт на мисълта, а и на света, „скрит зад сетивния свят“.

Р. Щайнер познава аргументите, които се изтъкват срещу неговото схващане за науката и неговите конструкции; той самият цитира някои от тези аргументи в уводните бележки на по-късни издания на „Тайната наука“ и на „Теософия“, както и на други произведения, отхвърляйки твърденията, че „изпълненията“ му могат да бъдат разглеждани като „излияния на откачена фантастика или мечтателни съновидения“ (ТН, с. 12) или като резултат от самовнушения (ТН, с. 24).

Щайнер също редовно си служи с довода, че „пълното оповестяване“ на всички „тайни“ „временно или все още не му е позволено“ (АХ, с. 51 и 99), както и че бил задължен, „засега да пази в тайна“ източниците на неговите познания (АХ, с. 24). Впоследствие обаче на Коледния конгрес през 1923 г. той нарежда следното: никакви тайни общества. „Духът на времето изисква да се говори открито за всичко, което се случва“.

„Излиянията на откачената фантастика“ и “мечтателните съновидения“ се разкриват например в произведението „Акашови хроники“. В него Щайнер представя духовното си прозрение за седемте коренни раси: от поларианската и хиперборейската до атлантската и арийската коренна раса, а световната история окачествява като разруха и педагогическа еволюция11. Всеки човек трябва да се прероди във всяка една от расите и „възпитанието следва да въздейства като помощ при прераждането“12. Щайнер поставя седемте коренни раси във взаимовръзка със „седемте степени на съзнанието“ и със седемте планети – така, както още Блаватска прави това13. От тогава коренните раси, лемурийците и атлантите, ученията за карма и възраждане бродят наоколо, разпространявани чрез окултната и езотерична литература. Преди Блаватска и

10 В това произведение „Тайна наука“ и „Духовна наука“ многократно се използват с „еднакво значение“ (срв. ТН, с. 115, бел.). Концепцията на Р. Щайнер за Духовна наука не бива да се бърка с изведените от Вилхелм Дилтай понятие и наука (Въведение в духовните науки, 1883), които имат за предмет обществено-историческата действителност на културните и духовните човешки творения.

11 Напр. Р. Щайнер: Митове и легенди, Дорнах: Изд. Р. Щайнер 1992, с. 187: „Човекът произлиза от още по-висши светове и той отново ще се издигне до тези по-висши светове“.

12 Фридрих Хайер: Антропософия, Констанца: Изд. Фр. Баан 1993, с. 88.

13 „Така в хода на развитието на човечеството седемте степени на развитие на съзнанието се изразяват в седемте развития на планетите“ (АХ, с. 159).


Щайнер У. Скот-Елиот изобразява платоновия мит за Атлантида (Историята на Атлантида. Ню Йорк, 1882). За обширните си изложения Щайнер се позовава на „ясновидското си изследване“. В действителност обаче не винаги може категорично да се прецени, дали той разбира изложенията си буквално или символично-образно14. Обширните публикации на Р. Щайнер, които в голямата си част могат да се намерят и като евтини джобни издания, са се превърнали в извор на вдъхновение за много от практиките и вярванията на езотериката и окултизма на 20 в., а произведенията му се използват като техен първоизточник – често дори и без да бъдат посочвани като такъв.

За разпространението на езотеричните и окултни вярвания допринасят и произведенията на религиозния историк Мирча Елиаде (1907-1986 г.). В своите публикации и книги15, често също издавани в джобен формат, той засяга множество теми, които играят определена роля в съвременната езотерика: шаманизъм, йога, екстаз, гностицизъм, приказки, тантризъм, алхимия и наречените от него „архаични“ религии. В тях човекът като homo religiosus щял да може да застане наравно и в съзвучие с боговете, предците и природата. Преди сегашните времена човекът бил живял в „свещен космос“, който от своя страна давал „смисъл на човешкото съществуване“ (ОМС, с. 67). „За религиозния човек на архаичните общества светът съществува, защото е създаден от боговете“ (С+П, с. 96). Нещата в света, както и „виталните преживявания – сексуалността, храненето, работата и игрите“ не трябвало да се разглеждат като десакрализирани, както това правел съвременният човек, а напротив – трябвало да им се придава значение като на действия на боговете и предците. Така светът и животът ведно щели винаги да имат символен характер и да бъдат възприемани като смислени и значими (ОМС, с. 97).

Християнството и преди всичко модерният свят били унищожили тази представа за света като изпълнен със съдържание космос, където хората биха се чувствали извисени. Гражданите в особено силна степен били изгубили връзката с този космос, само жителите на селата (в Европа), макар че и те били християнизирани отпреди повече от 1000 години, „били втъкали голяма част от предхристиянското наследство“ в християнството си и така били запазили „космическата структура“ (С+П, с. 96). От друга страна, „модерният човек бил отчужден не само от самия себе си, но и от природата“ (ОМС, с. 19).

„Заниманията с окултното“ били „най-явната критика и отказ от религиозните и културните ценности на западния свят“ (ОМС, с. 59), а астрологията, „вярването в предопределеността на съдбата просредством планетите“ било в крайна сметка поражение за християнството (ОМС, с. 65). Хороскопът предлагал „едно ново достойнство и ни показва вътрешната връзка с цялата Вселена“ (ОМС, с. 67). Всъщност човекът бил зависим от звездите и „в крайна сметка движена

 

14 При това той пише също: „Ние трябва винаги да сме наясно, че това, което ясновидецът вижда, не е някакво алегорично символично обозначение, а че това са реалности“ (Мисията на душите на отделните народи, Дорнах 1994, с. 161). По този начин на изложенията се приписва действителност.  

15 M. Елиаде: Йога: безсмъртие и свобода, Франкфурт/Майн, 1985; Космос и история: Митът за вечното завръщане, Франкфурт/М., 1986; Шаманизмът и архаичните техники на екстаза, Цюрих, 1957; Вечните образи и символи: За магично-религиозната символика, Франкфурт/М., 1986; Митове, сънища и тайнства, Залцбург, 1961; Мистерията на Възраждането: Опит за инициационни типове, Франкфурт/М., 1988; Копнеж по първопроизхода. От изворите на хуманноста, Франкфурт/М., 1976; От Залмоксис до Чингиз хан, Кьолн, 1982; История на религиозните идеи и вярвания, т. I-III, Фрайбург/Брайзгау, 1993; Сакралното и профанното: За същността на религиозния, Хамбург, 1957 (в текста цитирана като С+П); Окултното и модерният свят, Залцбург, 1978 (в текста цитирана като ОМС).


от невидими нишки марионетка, но пък поне е част от небесния свят“ (ОМС, с. 67).

Бих искал да вметна, че по този начин биват обслужвани непревъзмогнати мечти за величие. „Копнежът за окултното“ показвал „културна криза в гражданското общество“ (ОМС, с. 66). Желанието за възстановяване, за личностно и космическо обновление (ОМС, с. 72) намирало своето осъществяване в инициацията[1] и свързаното с нея „духовно израстване“ (ОМС, с. 71). Инициациите, които днес в анонсите на езотеричните издания най-често са наричани „образование“, играят решаваща роля в „съвременната експлозия на окултното“: „тя въздига посветения в едно ново състояние, той се чувства някак „издигнат“ от безименната и обща маса и отделен“ (ОМС, с. 70). Но всеки иницииран можел да допринесе за колективното, космично обновление, за религиозния универсализъм, който някак си съществувал преди християнството; в неговите задължения влизало и „преоткриването на източните традиции. В своята „История на религиозните идеи и вярвания“ и в книгата си „Окултното и модерният свят“ М. Елиаде многократно употребява понятието „окултен“ по същия начин като Кийзеветер. В книгата си „Шаманизмът и архаичните техники на екстаза“ (1957, с. 445) Елиаде представя структура на историята на религиите, идентична като конструкция с тази на Блаватска.

Въпреки принципно положителната оценка на езотериката и окултизма, Елиаде би отхвърлил много от представените във втора глава езотерични практики и преди всичко тяхната комерсиализация. Нея той назовава с не съвсем дружелюбния израз „един вид поп-религия“ (ОМС, с. 73). Но тази критика изобщо не наврежда на неговото приемане в съвременната езотерика и окултизъм, напротив – произведенията му помагат на много техни привърженици да се заблуждават относно пазарната реализация на езотеричното и окултното и да се правят, че не виждат как възраженията им срещу модерните индустриално-бюрократични обществени взаимоотношения се интегрират посредством тяхната комерсиализация и се превръщат в съставна част на същите тези критикувани взаимоотношения, срещу които те мислят, че протестират.

През 50-те и 60-те години на 20 век произведенията на М. Елиаде имат огромно влияние върху тогавашната религиозна наука, макар че той често е упрекван, че не историк, а е създател на религия. Междувременно много, за да не кажем повечето от неговите възгледи и схващания за извъневропейските и праисторически религии са отхвърлени от съответните специализирани науки като неисторични и нелегитимни, но неговата критика към съвременните житейски взаимоотношения съдържа много неща, за които си струва да се помисли, дори и ако имплицитно предложеното от него като лекарство завръщане към „архаичната религия“, конструирана или измислена от него, (за което обаче той също се съмнява, дали изобщо е възможно), е доста безпомощно. Така или иначе посредством неговите произведения езотериката и окултизмът получават научно „освещаване“. Научната критика на неговите теории, напр. за шаманизма, не се взема под внимание от езотеричната публика. И до днес той има много привърженици в религиознанието, които  посредством методически правилното изискване за равнопоставеност на всички религии при тяхното разглеждане от религиозната наука завоалират въпроса относно личностните и обществените последици от такива религиозни творения, като подменят методическата равнопоставеност с безкритичност. По този начин езотериката и окултизмът се превръщат в проблем и за университетската специалнаст Религиознание.

 

Тъй като не са признати от науката, езотериката и окултизмът представят своите учения като „по-висше знание“, а понякога и като знание, познато на „цялото архаично човечество“ и изгубено през епохата на науката. Много езотерици и окултисти конструират тайни традиции, като по-скромните от тях се връщат само до преоткриването на херметичните книги през Ренесанса и се опитват да докажат някаква специфично-езотерична форма на мислене; други довеждат тази тенденция чак до шаманизма, който е представян като някаква прарелигия. Ако обаче разгледаме шаманизма на евенките, бурятите и други сибирски племена, от които произлиза названието „шаманизъм“, ще установим, че модерният окултизъм и модерната езотерика едва ли имат нещо общо с него. На езотериката и окултизма се налага да приписват на шаманите, вещиците и другите дейци от ранните религии и култури такива знания, умения и начин на мислене, за каквито в техните предания няма свидетелства. Това мнимо знание по никакъв начин не съответства на опита на тогавашните хора в социалните им взаимодействия, нито във връзките им с външната природа. Както признава една тяхна научна привърженичка, езотериката и окултизмът са силно повлияни от „въображаеми традиционни представи“.

Други разглеждат окултизма като творение на вярата. С негова помощ било възможно да се обединят в едно цяло вярата и знанието, които (не само) в европейската религия и наука са различни неща. Цялостността, или по-изтънченото „холизъм“ (от гръцки) е вълшебна дума на езотериката. Но не се заблуждавайте. Никой не може да обясни какво представлява цялостността. Самата дума изразява изискване да се мисли за цялото и да се действа цялостно. Доколкото с подобно изискване се подразбира, че при планирането следва да се имат предвид не само непосредствено наличните обстоятелства, участници, последствия и т. н., но също и например бъдещите поколения, то в такова изискване има нещо вярно. Отново обаче в ограничена степен. Да се мисли може само за определеното, отделното. При всяко действително твърдение, както и при всяко действително действие човек може да се позове само на нещо определено, посредством което се изключва останалото. Цялостността не може да бъде реализирана и изразът се превръща в семантична мъгла без каквото и да е съдържание. Той се оказва просто идеологическо построение.

Френският изследовател А. Февр16 разглежда езотериката като „особена форма на мислене“ и причислява към нея всичко в историята на западния свят, особено от Ренесанса насам, което му се струва, че съответства на тази форма

 

16 Срв. Антоан Февр: Преглед на езотериката. Тайната история на западноевропейското мислене, Фрайбург: Хердер 2001. Към Февр се присъединяват и Wouter J. Hanegraaff: New Age Religion and Western Culture, Leidern: Brill 1976, както и К. фон Щукрад: Какво е езотерика: Мюнхен: Бек 2004.


на мислене – в книги, картини, романи и т. н., без да се съобразява с определението на съответния тогавашен автор. По този начин обаче такъв един автор се превръща в систематик или дори в теолог на езотериката, защото той определя неговите критерии, съгласно които такива продукти и мислене се класифицират като езотерични или окултни17. Какво обаче представлява такава форма на мислене, остава неясно, тъй като той излага предимно разсъждения за неща, а не за мислене.

Преди почти 200 години C. M. Вийланд (1733-1813 г.) застъпва диаметрално противоположно схващане. Същите текстове (доколкото по онова време те вече са съществували), които Фавр обединява в особена форма на мислене, той класифицира като „постфилософия“18. В краткото си произведение „За склонността на човека да вярва в магия и поява на духове“ през 1781 г. той пише: “Заблуди, които са владели човека в продължение на хилядолетия, не могат лесно да бъдат изместени. Те приемат всякакви образи и си служат с всички възможни способи, посредством които може да бъде заблуден един непривикнал към светлината разум. Някога това бяха монасите и писачите на рицарски романи; сега са философи, лекари, естествоизпитатели, химици, които взеха под своя закрила и преоблякоха в нови одежди популярните вярвания в появяващи се духове, завръщащи се души на починали, първични духове, коболди, пророчески сънища и предчувствия, симпатии и антипатии, палингенезии и метаморфози, накратко – всички чудеса и приключения на бялата и черната магия. Вярването в тези неща беше толкова популярно през 16 век, че почти не може да се посочи известен мъж от онова време, който повече или по-малко да не е бил заразен с тях“ (с. 95).

Аз намирам за по-разумно, вместо да се изхожда от предпоставените класификации и дефиниции на езотериката и окултизма, първо емпирически да се провери, какво самите сегашни техни привърженици считат и използват като езотерично и окултно. Поради това тук първо ще бъдат представени най-разпространените окултни практики и вярвания (глава 2), както и свързаните с тях теории и учения (глава 3), за да могат читателите да научат какво се практикува и мисли днес от езотериците и окултистите. Към това се прибавя и критично разяснение на отношението на окултизма към науката и религията (глава 4). В глава 5 се изследва разпространението на окултни    

 

17 Като такива специфични форми на мислене Фавр посочва: 1. „Съответствията между всички части на видимата и невидимата Вселена (с. 24), 2. Учението, че природата е жива (с. 25), 3. Имагинацията и медитацията, един „вид душевен орган, с чиято помощ човекът успява да постигне визуална и когнитивна връзка с един междинен свят, с един мезокосмос“ (с. 27-28) и 4. Преживяванията на трансмутацията (на преобразяването на инициираните) (с. 29).

18 C. M. Виланд: За склонноста на човека да вярва в магия и поява на духове. В: Събрани съчинения, т. 30. Лайпциг: изд. Гьошенш, 1857, с. 89-103. Там той пише: „Чудно ли е, че дори и в сумрака, в който през 15 и 16 век Европа се подготвяше за възстановяването на литературата и научното Просвещение, онази постфилософия не само запази авторитета си под закрилата на почтени имена като Хермес Триждивелик, Зороастър, Орфей, Питагор, Платон и др., но и си спечели нова научна форма, която успя да заслепи някои от най-умните глави на онова време?“ (с. 94).


практики и вярвания и в края на първата част се дискутират някои тези, свързани с въпроса „Защо окултизъм?“ (глава 6). За някои от читателите може би е препоръчително първо да прочетат глави 4 и 6.

 




[1] Т. е. въвеждане в даден култ или секта – б. р.

Последно променен на Понеделник, 20 Март 2017 22:49