pole-copy.jpg

Потребителски рейтинг: 5 / 5

Звезда активнаЗвезда активнаЗвезда активнаЗвезда активнаЗвезда активна
 

Фридрих Грийс

 

Конфликтът около Opus Dei [1]

 

            Канонизацията на Хосемария Ескрива де Балагер и Албас (1902 - 1975) - Josemaria Escrivá de Balaguer y Albas състояла се на 06. 10. 2002, поднови вниманието върху едно от най-противоречивите движения в лоното на Католическата църква. Основаната от него през 1928 г. общност, която получи името „Прелатура на Светия Кръст и Дело Божие”, наречена за краткост „Opus Dei” (Дело Божие), е възхваляна от едни като „знак на надеждата”,[2] прославяна е като „нова страница в книгата на Църковната история”,[3] докато други предупреждават за нейната вече навлезнала значителна обществена и църковна власт, и я разглеждат като „интегрална властова преса”[4] или дори като „света мафия”[5].

            Предвид прекомерно голямото число на личностите, издигнати от папа Йоан Павел ІІ „за слава на олтарите”, вероятно още едно провъзгласяване за свят нямаше да повдигне вълнения, ако нямаше опасения, че това ще да може да се преустрои от привържениците на Opus Dei в духовно превземане на властта вътре в Католическата църква. Защото въпреки формалното правоверие на това движение, Католическата църква чрез усвояване на манталитета на Opus Dei ще се отдалечи от намеренията на Иисус Христос за Неговата Църква, което вече за съжаление в някои области и без това е така.

Opus Dei постоянно отхвърля всяка критика и твърди, че такава може да дойде само от Божиите врагове, които искат да разрушат Църквата. В действителност, все пак тази критика произлиза от една страна от хора, които са преживяли реалността на Opus Dei, т. е. някогашни членове, които знаят за какво говорят, а от друга страна – от епископи и свещеници, на които не може да се припише намерението, че те искат да разрушат Църквата.

 

Критика от страна на някогашните членове

В това отношение за отбелязване е напсаното Гунел Валкист,[6] който без да се страхува нарича Opus Dei „секта”[7]: „Най-добрият начин човек да се запознае със същността и дейността на тази общност, е да се прочетат книгите, които разтварят шала на тайните на вътрешния живот. Чудесно въведение е книгата "Тайният свят на Opus Dei на английският историк Майкъл Уолш (1985). Съставителят е имал достъп до иначе недостъпни документи като напр. „Хроника”, частните отворени писма на „Делото” (друго название на общността Opus Dei – бел. прев.) и е интервюирал някои излезнали от общността, които разказват за ритуалите и обичаите. Всички негови данни са очевидно достоверни, твърдя това не на последно място защото участвах в „рецензията” на книгата, както пише на сайта на сектата. Освен обикновените преимущества поради ценността на книгата, в нея се намират само две данни, на които може да се противоречи: единият случай касае един адрес, а другият – обслужването на основателя, на „Бащата”. Нито един от стотиците примери за възмутителни обстоятелства и неетично поведение не можа да бъде опроверган или изобщо дискутиран.

            Ако някой желае конкретна информация, може да си набави някои книги, които са съставени от някогашни членове на сектата. Има много излезли от сектата, но не толкова много са тези, които бяха готови да открият, какви неща са преживяли по времето на членството в сектата. Те могат лично да се доверят, но не дръзват открито да говорят със свещеници или епископи. Съвсем ясно – те все още имат страх от  Opus Dei. Винаги им е било казвано „че спасителната благодат за членовете на Opus Dei се раздава чрез благодатта на основателя... и който сам се отделя от този благодатен източник и се поставя сам извън тази инспирирана и съвършено непроменима институция, може да очаква само вечно проклятие".

 

Ще препоръчам две важни книги, които описват в детайли живота в Opus Dei. Едната е от немския богослов Клаус Щайгледер: „Opus Dei, един поглед отвън” (1983), а другата от една испанка от първото поколение жени-членки – Мария дел Кармен Тапиа: „Отвъд прага, животът в Opus Dei(1995).[8] Клаус Щайгледер е принадлежал към общността през седемдесетте години в продължение на 5 години, Мария дел Кармен Тапиа пък е била в продължение на 18 години през петдесетте и шестдесетте години. Описанията и на двамата, как те са били въвлечени в  Opus Dei, показват точно същата тактика. Клаус Щайгледер бил на 14 години, когато по-възрастен негов съученик се приближил към него, поговорили по теми от ежедневието, но също и за религията, за Църквата и пр. Разбира се по-младият (Клаус Щайгледер – бел. м.) се почувствал поласкан от интереса на по-възрастния (си съученик – бел. м.). Скоро той (Клаус Щайгледер – бел. м.) отишъл с него в един клуб с неутрално име и по-късно в един студентски дом също с неутрално име. И в двата случая се оказало, че те принадлежат към Opus Dei. Клаус тогава бил усърден в училище и благочестив католик, но от сега нататък неговото свободно време било изпълнено с доклади, излети и накрая с едно организирано от общността пътуване до Рим. Същевременно той бил подложен от другарите си и от един „духовен водач” на все по-интензивна обработка – отначало той трябвало да се изповяда при свещеник от Opus Dei, вместо при обикновен свещеник, било Божия воля той да се присъедини към  Opus Dei вместо да стане капуцин, както той желаел. Клаус отначало отказал, не на последно място заради това, че той строго се придържал да не посвещава своите родители в плановете си за Opus Dei, но след известно време той се поддал, помолил за прием в Opus Dei и се задължил да прекара целият си живот в безбрачие, бедност и послушание. Той тъкмо бил навършил 15 години. Изобщо не ставало дума за формални обети, такива биха били недопустими за католици и му обяснили, че той се задължава с взетото решение за цял живот.  

            Мария дел Кармен Тапиа, която принадлежала към известните и влиятелните           испански родове, била на 17 когато била хваната от  Opus Dei. Семейството й, което добре познавало сектата, не й разрешило контакт с нея, още повече че тя била сгодена и скоро трябвало да се омъжи за мъж, когото обичала. Но на Opus Dei след интензивна обработка се отдало да я убеди, че тя има „по-висше” призвание и накрая тя се поддала. В обширна глава (от нейната книга - бел. м.), наречена „ Как се прави фанатик” тя описва годините на учене в Испания. Тя трябвало да престане да се среща с нейните приятели и приятелки за да влезне в един инфантилен култ към личността на основателя, на „Бащата” (Не само неговият портрет, но и този на неговите родители, братя и сестри украсявали стените на различни къщи на женския клон, жените в този клон трябвало да наричат тези хора „дядо” и „бабо”, „чичо” и „лельо”, да ги поздравяват за празниците и да им дават подаръци за Рождество.)

            След няколко години Мария дел Кармен Тапиа била преместена в главната квартира в Рим където тя трябвало да служи като секретарка на „Бащата” - едно нечувано благо. Матнетизмът на Ескрива де Балагер често е бил засвидетелстван, но тя описва преди всичко личност, която е изпълнена със своето собствено величие, неуважително брутална в своите ругатни към подчинените. Когато се карал с жена Ескрива можел да употреби ругатнята „свиня”. Мария дел Кармен Тапиа, както и всички други били принуждавани да записват всяка дума, която той изричал защото тези думи можели да станат „важни в бъдеще” (очевидно той указвал по този начин своята канонизация). Когато тя нарушила това, на нея й казали, че тя „не била записала, какво бащата е казал днес, а вместо това записала, дали бил тъжен или възмутен”. Обявяването на Ескрива през 1992 за блажен е следствие от един спорен процес,[9] на който не били допуснати негативните свидетелства. Службата на advocatus diaboli (адвокат от страната на дявола),[10] чиято задача е да изложи възраженията, които могат да се намерят срещу дадено канонизиране, в този случай е била изключена.  

            Както може да се отсъди от тези две книги, образованието и работните задачи за мъжкия и женския отдел (тези отдели бяха напълно отделени един от друг и между другото никога взаимно не са си знаели адресите) на общността са били твърде различни. Нещо, което все пак е общо за двете категории е: препълнена работна програма, недостатъчен сън и нарастващ стрес. Мария дел Кармен Тапиа освен отговорните задачи в канцеларията в Рим била натоварена с тежка физическа работа във връзка с престрояването на главната квартира по това време. Стигнало се дотам, че тежката работа по подреждането едва не я убила. От страната на мъжете няма риск от подобно нещо - мъжът не трябва дори да оправя леглото си. Вместо това се получава теоретично образование, което не оставя никаква свободна минута за размисъл. Клаус Щайгледер съобщава в детайли програмата, която в по-голямата си част се състои от доклади за организирането на „Делото”, чийто „дух”, чиито „норми” и хиляди детайлни предписания определят ежедневния живот. Тези доклади постоянно са повтаряни, така че човек по-малко или повече ги знае наизуст. Това обяснява факта, че когато получава отговорите на въпросите, зададени на членовете, човек има впечатлението, че всичко е роботизирано. По този начин се забелязват и фалшиви основни представи, които са важни за съзнанието на сектата. Постоянно се твърди, че основателят Ескрива де Балагер бил първият, който бил възвестил, че лаиците също са призовани към святост чрез тяхната всекидневна работа – истина, която обаче най-малко е известна от душегрижното служение на Франц от Сале през 17 век и особено на т. нар. Actio Catholica (католическа дейност), която след Първата световна война събра голямо число млади католици: работници, студенти, интелектуалци и пр. за „апостолат в тяхната собствена среда”. Дори се твърди, че валидната за всички католически видове духовност водеща идея, че „светата Литургия е средоточието и коренът на вътрешния живот”, е открита от „Бащата”. Той вдъхновил втория Ватикански събор[11] да изложи този „нов” опит. Същевременно почти невъзможно е с такава индоктринация, която се практикува от „Делото”, да се извършват сериозни изследвания. Клаус Щайгледер желаел да следва Философия и Богословие. Но нямало право да се чете нито един съвременен философ, а съвременното богословие можело да се изучава само във фрагментарна форма. Тома Аквински е единственият норматив, но Това, който е изяснен в съвсем определена посока и съобразно определени богословски възгледи, при което се твърди, че те били „непрекъсваемата католическа традиция”. Така, казва Клаус Щайгледер, студентът по Философия и Богословие преди всичко е научен на позволените „решения” и „отговори” на „въпросите” и „излагането на проблемите”, които обаче никога не са били истински въпроси или проблеми.

            За членовете апостолатът е основен въпрос, но в Opus Dei думата получава свое съвсем специфично значение. Не е достатъчно само да се свидетелства за Христос или за Църквата, преди всичко е важно да се привлекат нови последователи за „Делото”, възможно най-много на година. Всеки член трябва да работи с известно количество „приятели” по една определена мостра. Приятелството обаче няма абсолютно никаква стойност само по себе си, то е средство изключително за вербуване. Ако приятелят „отпадне”, той вече не съществува, не бива поздравяван повече, с него се държат така, сякаш не го виждат на улицата. Напротив, във фазата на вербуване човек е обграден с всевъзможна топлота и грижа и с него се занимават така цялостно, че той няма време да се грижи за това, да среща предишните си приятели и привърженици. Освен това човек е изкушен от това, да доверява най-интимните си дела на приятеля от Opus Dei. Това, което той не знае е, че това споделено не остава при „приятеля”, а е предадено на неговия групов отговорник и е дискутирано от цялата група, която планира следващата стъпка в процеса, който трябва да доведе до това, адептът да „засвири” – специфичният израз на Opus Dei за желанието за навлизане в обществото. Същевременно той е обработван от свещеник от Opus Dei, който му влияе така, че да стане негов изповедник.

            Очевидно е, че по този начин тайната на изповедта изпада в опасност особено когато сектантът седмично трябва да изложи цялата своя вътрешност и всички свои проблеми пред духовния водач, който не е свещеник и не е подчинен на каноничното изискване за мълчание. Това е въвеждане на един твърде действащ метод за да се контролира всеки член до най-малките неща. Подобно ”изповядване” по-рано можеше да става в живота на католическите ордени, но никога не е ставало с такава честота, а веднъж или няколко пъти в годината. Поради очевидният риск от злоупотреби подобни упражнения бяха забранени от каноничното право, забрана която беше вече в сила, когато основателят Ескрива изискваше, че това трябва да е задължително в Opus Dei. Не е обяснимо как при тези обстоятелства е разрешено от римските власти конституирането на това общество.

            Тези книги дават сведения за страшни факти, но и двете целят да осведомят правилно обществото. Мария дел Кармен Тапиа указва винаги на промяната в отношенията когато такава има. Хората, които тя описва по правило са описани с добро и със симпатия, негативните портрети са рядкост и са нюансирани. Това, което прави книгата й достоверна е обстоятелството, че всички личности са назовани с имената им: всяка ситуация която тя описва по този начин има повече свидетели: в книгата й има изобилие от такива ситуации защото описанието й обхваща 18 години. Фактът че книгата й е по-емоционална от книгата на Клаус Щайгледер се обяснява с това, че през цялото време докато тя е била  в Opus Dei та е била психически сломена – нейната пълна липса на съпротивителни сили по време процедурата, която предхождала нейното изключване, има интересни паралели в поведението на обвиняемите в Московските процеси през 1937 г.

            За разлика от нея, Клаус Щайгледер бързо си възвърнал способността за взимане на решения. Неговото известие, в които се споменават малко личности и чиито имена са изцяло променени, съдържа най-много факти по отношение на изграждането и на организирането на общността. Въпреки оставащите тежки впечатления в начина на следване на мъжкия отдел, „Апостолат” и отчаяните опити да бъде препятствано излизането на младия Клаус, той все пак дава възможност да се разбере, че има и позитивни черти: братска обич, въвеждане в богослужебния живот, което за благочестивите католици пнавремето е било нормално, но до което са загубили досег последните поколения. Той се почувствал морално задължен, да напише книгата си защото бил убеден, че църковните власти, преди всичко в Рим, е невъзможно да са знаели истинските отношения, когато те са отворили вратите за този „нов ред”, който Opus Dei поддържа в Църквата. Той е на мнение, че сектата е толкова опасна, че тя трябва да се разпознае като такава. Ще цитирам последния откъс в неговата книга: „Това че на Opus Dei се е отдало да се яви в одеждата на днес рядко ставащата църковност, със също така целяща пълна вярност към йерархията и това да се представя като учение на Църквата, е заблуждавало досега погледа на мнозина епископи и папи за това каква реалност е Opus Dei. Това даде възможност предупредителните гласове, които не се харесваха, досега да се явяват като неистини и несериозни. Одеждата на изглеждаща на пръв поглед църковност, която често покрива изявите на Opus Dei, огромното множество фалшиви информации и недостатъчност на знанията за обединението са въздействали и въздействат при родители и инициативи за душегрижие  и водят до едно фатално безгрижие и трагично доверие по отношение на  Opus Dei. Сега нека те възможно най-спешно да бъдат предупредени! Към отговорните в Църквата трябва да се апелира те да предприемат едно точно и основно изследване на Opus Dei и спешно да вземат необходимите мерки. Тези, който знаят за реалността на това сдружение, нека да бъдат вдъхновени, да престанат със своето мълчание”.

 

Критика от страна на епископите и свещениците

 

            Гунел Валкист[12] пише: „Северната епископска конференция, т. е. епископите в петте северни страни, веднъж през 60- те или 70- те години, взимат решение да не дават право на Opus Dei да се настани в техните диоцези. Тогава сектата тъкмо започваше тук да уговаря хора и да вербува симпатизанти. Епископ Хубертус Бранденбург встъпи в служение в Стокхолм в края на 70-те години, той не бил на заседанието когато се взело решение и затова не се чувствал обвързан с това решение. Когато недостига на свещеници се усилил (не на последно място поради силният приток на изселници) през 1984 той отворил вратата за общността, след като направил да се извести гласуването в енориите. Поради тази стъпка в този диоцез имаше чувствително безпокойствие. Група интелектуалци написа отворено писмо на епископа и го помоли да се отдели от това. Напразно. Няколко години преди това кардинал Хюм в Англия, загрижен за това, което е чул за Opus Dei издал в едно официално писмо, озаглавено „Основни линии”, посветено на дейността на общността в неговия диоцез Уестминстър: Писмото съдържа четири точки: 1. Никой под 18 години не може да дава обети в общността Opus Dei. 2. Младежи, които желаят да се присъединят към Opus Dei трябва да обсъдят обстоятелствата първо със своите родители или настойници.  3. Всеки човек трябва да има гарантирана свобода както за влизане така и за излизане от организацията и всеки сам трябва да има право да избира духовния си водач (изповедник) в или извън Opus Dei. 4. Всяка дейност на организацията в диоцеза - "спонсорството и мениджмънта" трябва ясно да се указва -  т. е. никакви маскировъчни организации. От тези 4 точки в диоцеза на кардинала само първата била формално уважена, но дори когато никой под 18 години не давал никакви обети, тогава Opus Dei започнал своя  „риболов” (техен собствен израз) още от най-ранната тинейджърска възраст, чрез клубни активности и подобни. По отношение на свободата на индивида често бе известявано че родителите обикновено са изключени от размишленията на кандидат - членовете относно тяхното влизане в общността”.  

            Кардинал Кьониг през 1992 годината на обявяването за блажен на (Хосемария Ескрива – бел.  м.) се изказа критично:[13] „Критики дойдоха също и от „вярващи хора, които са загрижени за пътя на Църквата в сегашното и бъдещето; мнозина критици виждат опасност от образуването на „църква в Църквата”; трябва да се освободим от манталитета преди събора (Втори ватикански събор – бел. м.), който възможно най-много прави нещата „под секрет”, т. е. иска да останат тайни – и това става не поради някакви мрачни намерения, а от страх от вредоносни планове от свят, който се възприема като лош или богопротивен". Според възгледа на Кьониг „би било може би по-умно, за да се премахне подхранването на подозренията, тук да се създаде повече прозрачност”. За обявяването на Хосемария Ескрива за блажен той каза: „Аз лично бих счел за по-мъдро ако още се размисляше относно времето за обявяването му за блажен”. Накрая той указва на това, че всяко църковно движение „винаги е имало и има за необходимост яснотата”. Това важало обаче „съмнително за Opus Dei” и „извънвременният основен подтик за освещаването на ежедневието трябва да се разграничи от елементите, които са обусловени от времето на основаването”. Трябва да се премахне „католическия дефанзивен манталитет”, който „дълбоко е бил проникнал поради страх от разпадане на вярата и обичаите, от закрепостено мислене и склонност към пазене на тайни”.

            През януари 2002 все пак в католическата преса, се появи с указание към едно интервю в испанския вестник „La Vanguardia” краткото съобщение: "Кардинал Кьониг е подкрепял и подкрепя Opus Dei". Когато попитах Кьониг за това, той каза: „Интерпретирали са ме погрешно”. На това му отвърнах „Господин кардинал, тогава заради истината открито да изясните това”. Кьониг: „Все пак не мога официално да противореча на папата“. Няколко дни по късно той ме извика и ми каза: „Господин Грийс, Вие може да кажете на всеки който иска да знае това, че аз не съм никакъв близък приятел на Opus Dei“.

            В издадената през 1992 г. книга „Opus Dei – цели, претенции и влияние[14] на защитните речи на членовете на Opus Dei бяха противопоставени критични въпроси от известни теолози и психоаналитици. Но привържениците изобщо не отговориха на изказаната критика, а подчертаха основно доброто, което без съмнение съществува също и в Opus Dei. Може обаче да се зададе резонния въпрос: Колко позитиви трябва да принесе една организация, та човек да няма правото повече да критикува негативното в нея? Нали критиката трябва да помага на организацията за да се подобри тя. Защо Opus Dei разрушава тази възможност?

            Швейцарският капуцин д-р Антон Ротцетер се е противопоставял на „духовните” основоположни идеи на Opus Dei от гледна точка на францисканската духовност и е дошъл до заключението, че: " Opus Dei наистина има ясно познаваем манталитет, но няма никаква духовност, която да се изведе от живота на Христос, респ. от библейски извори”.[15] Със сигурност това е тежка отсъда – но нека да видим сега критиката по отношение на отделни точки (Числата в ъгловатите скоби указват на книгата „Пътят” от Хосемария Ескрива де Балагер).  

 

Страдание и болка

 

            В Opus Dei болката бива възвеличена. [194] Ще назова истинските съкровища на човека на Земята за да не ги отблъснеш: глад, жажда, жега, мраз, болка, позор, самота, предателство, хула, затвор... [208] Благословена да е болката – Възлюбена да е болката! Да се свети болката! Да се възвеличи болката!

            Да се носи Bußgürtel и човек да се самобичува наистина не се практикува толкова често както преди, но все още това е прието. Наистина, Свещеното Писание изисква ние да приемаме страданието и болката от Бога, когато те ни сполетят, както и Иисус ги е приел. Но никъде не става дума затова, че трябва ние сами да си причиняваме болки. В Свещеното Писание се казва: „Това са човешки устави и учения. Някои казва че в тях има мъдрост, че било особено служение, признак на смирение, да измъчваш тялото си. Но това не донася никаква чест, а задоволява само земната суетност”.  (Koл. 2:23).

 

Тялото

 

В Opus Dei тялото трябва да се разглежда като "кошче за отпадъци" [592] Не забравяй какво си ти... едно кошче за отпадъци!  Когато те вземе божествения Градинар и те излъска и те очисти и те изпълни с прекрасни цветя... тогава не трябва да те съблазвяна нито уханието нито цвета, които правят красива твоята отватителност. Тялото се разглежда (бел. прев.) и като „враг на величието на Бога”. [227]  Като разбираш, че тялото е твой враг и враг на възвеличаването на Бога защото то застрашава твоето освещаване, то защо тогава се отнасяш с него толкова нежно?

            В Свещеното Писание тялото се третира като „храм на Светия Дух” (1Koр. 6:19) и се казва: „прославете Бога в телата си!” (1 Kor 6:20), то в тези думи (на Ескрива – бел. прев.) се казва точно обратното.

Детство

 

            Наистина Свещеното Писание по отношение на децата се казва: „Ако не се обърнете и не станете като деца, не може да влезнете в небесното царство” (Mат. 19:14) и "Който не приеме царството Божие като дете, той няма да влезе в него” (Mк. 10:15). С това обаче се разбира положението на човека пред Бога, а не „детинско подчинение” под ръководството на ръководител или водач. Именно това много добре е разработено в една книга на залцбургскитя религиозен педагог проф. д-р Антън. Там се указва на това, че между цитатите на основателя на Opus Dei [59, 620, 856, 868] и литературата на сектата „Деца на Бога” (Семейството) има паралели, които будят размисли, дори има почти буквални формулировки.

            [59] Ти трябва да имаш пред очи предпазващото познание, че собственият разум е лош съветник и рул когато става дума да се направлява душата през злото и бурята, и рифовете на вътрешния живот. Затова Божия воля е това, управлението на кораба да поеме сведущ и да ни води със своята светлина, и със своето знание към сигурно пристанище. [620]  Когато покорството не ти донася никакъв мир, то тогава ти си високомерен. [856] Духовното детство изисква да се подчини разумът. Това е по-трудно отколкото да се подчини волята – за да се подчини разумът се нуждаем от Божията благодат на едно постоянно обучение на волята, която казва „не” както казва „не” на плътта – веднъж и още веднъж и непрекъснато. Стига се до парадоксалния извод, че който следва „тесния път на детството”, трябва да усилва и направи мъжествена волята си за да стане дете. [868] Бъди малък, бъди малък – не бъди по-голям от две, най-много три години. По-големите деца са вече подрастващи,  които желаят да лъжат родителите си с невероятни лъжи. Те вече имат лошотата и зародиша на греха, но нямат опит в злото. Този опит ще ги научи на изкуството на греха, та под вид на истина да скриват фалша на измамата. Те са загубили невинността, а невинността е важна за да си дете пред Бога. Този трагичен опит всеки ден е изпълнен със спъване и падане. Какво ще стане от теб ако ти не ставаше все повече дете?  

            Други инфантилизиращи заповеди са  858, 862, 863, 867, 870. [858] Бъди дете – още повече дете – но недей да навлизаш в годините на пубертета: можеш ли да си представиш нещо по-смешно от подрастваш, който иска да играе мъж или мъж с детинско самоизтъкване. Пред Бога бъди дете. Още нещо: предай се на този навик да си паленце. [862] Ти глупаво дете: в деня когато укриеш нещо за твоята душа от твоя духовен ръководител, ти преставаш да си дете защото ти си загубил естествеността на съществото си. [863] Ако ти наистина си дете, ти си всемогъщ. [867] Децата нищо не наричат свое, всичко принадлежи на техните родители... Твоят небесен Отец знае много добре как да управлява твоето наследство. [870] Не търси това да си възрастен. Дете, винаги дете, дори когато падаш поради възрастта си. Когато едно дете се спъва и пада това не учудва никого... неговият баща ще побърза да го изправи отново. Но когато падне възрастен, то първият подтик е смях. Понякога когато този първи импулс отмине, смехът отстъпва място на състраданието. Но възрастните трябва да станат сами. Противоположно на това в 1 Koр. 3:1 и в 1 Koр. 13:11 се казва, че е необходимо ирастването във вярата.

 

Покорство

 

В Свещеното Писание се казва: „Трябва да се покоряваме на Бога повече отколкото на човеци” (Деян. 5:29). В Opus Dei се казва, че винаги един ръководител или водач застъпва Божието място и така дължимата почит към Бога се изисква за себе си [62, 617, 620, 941].

[62] Ръководител – ти имаш нужда от него за да му се предадеш, за да му се подариш... в смирение. Ръководител, който познава твоя апостолат и знае какво иска Бог. Така действието на Светия Дух ще може да изравни пътя в твоята душа, без да се отдалечаваш от мястото си... Той ще те изпълни с мир и ще ти покаже как твоята работа може да бъде плодоносна. [617] Покорявай се както уредът в ръцете на майсторите, който не пита за това защо той прави това или онова. Бъдете убедени, че никога няма да ви бъде възложено нещо, което не е добро и не допринася за слава Божия. [620]  Ако твоето покорство не ти донася мир, то тогава ти си горделивец. [941] Покоряването ... сигурен път. Да се покоравяме безпрекословно на ръководителите... това е пътят към светостта. Да се покоряваш в твоя апостолат... това е единственият път защото в делото Божие това трябва да е духът – човек да се покорява или да си отиде.

 

Скритост

 

            Папа Йоан Павел II открито заяви, че Църквата трябва да бъде „стъклена къща”. Обратно на това Opus Dei се обвива в много тайни, вярна на указанията на своя основател [643, 653]: [643] Очевидно не без основание е тайната на твоят апостолат: не виждаш ли, че светът е пълен с пълен с егоистично неразбиране? [653] Какъв добър пример за нас е Божията майка! Тя не открила на праведния Йосиф своята тайна. Моли Госпожата за дискретността, която ти липсва! "Инструкциите и писмата на нашия основател, речникът, наставленията и пр. трябва да останат в центъра, за когото са отправени. Те трябва да бъдат държани под ключ в бюрото на директора и не трябва да напускат центъра”. „Светските членове в своята биография никога не отбелязват своето членство в Opus Dei. Opus Dei може толкова по-действено да преследва целта си, което се заключава във водене на живота с всяка скромност".[16]

 

Семейство

 

            Младите кандидати, които имат намерението да встъпят в Opus Dei, нямат право да говорят за това с родителите си. Когато те вече са встъпили те нямат вече право да участват в семейни тържества (напр. в сватбите на братята и сестрите). Кръвното или родното семейство (така да се каже) не съществува повече, на мястото на това общността Opus Dei се представя като „действително семейство” в което не само основателя (върху ковчега му стои просто "El Padre" - "Бащата") респ. неговият тогавашен приемник имат преимуществено положение, а както Мария дел Кармен Тапиа пише, също неговите (на Хосемария Ескрива – бел. м.) кръвни роднини. Човек неволно си спомня за „истинското семейство” на Сън Мюн Муун или за сектата „Семейството”. Това може да се сравни с думите на Иисус в Mт. 23:9: " Вие не трябва да наричате никого на земята ваш баща, защото един е вашият Баща, Който е на небето”. Което прави проблематично обичайното обръщение към папата със „свети отче”, обръщение, което в литургията на Църквата е запазено само за Бог Отец.

 

Принуда

           

            Opus Dei се аргументира, че както с принуда трябва да бъде спрян някой самоубиец, точно така трябва с принуда трябва да бъде спрян някой, който рискува своето блаженство. Светото непокорство, светата принуда и светото безсрамие са прославени като добродетели [387]. „Нивото на всяка святост, която Господ очаква от нас се определя от три пункта: свето непокорство, света принуда и свето безсрамие”.

За това богословът и журналистът Петер Хертел пише: „Какво общо имат светата принуда, слепота, цензура и светото безсрамие с благовестието на Иисус, дори когато те се разбират „духовно”? Иисус известяваше Евангелието ясно и отчетливо. Също когато Той Сам се нарече Истина ... Той не принуди Своите слушателки и слушатели да я приемат. Те можеха свободно да решават и свободно да приемат вярата. „Светата принуда” на Него Му беше чужда. Не подменя ли едно християнство, което на мястото на смирението, поставя светата принуда, Христовото послание и не го ли превръща в негова противоположност"?[17]

 

Сексизъм

 

            Според „Статута” мъжете и жените в Opus Dei са равноправни. Но на това противоречи практиката. Още различните имена на къщите – „Резиденция” за мъжете и „Администрация” за жените нумерарии предават това. Мъжете имат правото да ръководят мъже и жени, но жените – само жени. Въпреки, че се твърди, че членовете не трябва по нищо да се различават външно от останалото общество, имаше строги предписания за облеклото и фризурата на жените: никакви панталони, никакви къси ръкави, никакви пуснати дълги коси. Тези предписания в последно време все пак са посмекчени.

 

Светскост

 

            Opus Dei твърди, че е едно светско общество. Наистина по-малко от 2 процента от членовете й са свещеници, но висшето ръководство се състои само от свещеници и следващото ниво от обикновени нумерарии. Дали е особен знак на светскост това, че водещите личности живеят безбрачно, та това говори точно за обратното! Също и предпочитаните в Opus Dei добродетели – смирение, скромност (бедност) и послушание  са по-скоро добродетели на монах отколкото на светски човек, а би следвало те да застъпват ориентираните към света добродетели – мъдрост, справедливост, мярка и смелост.[18]

            Промяната на курса на Църквата е важен въпрос. “Ватиканското известие" от януари 1986,[19] предупреждава за това, че трябва да се разгледат “не само духовните, но и психичните, психологичните, социалните, културните, икономическите, и политическите аспекти” на този проблем и от друга страна указва на сектантския начин на поведение на някои вътрецърковни групи. В това известие между другото се казва : „Понеже ние говорим за особени групи, които обикновено във всичко представляват заплаха за свободата на хората и за обществото, култовете и сектите са характеризирани като групи с редица отличителни характеристики. Под това често се разбира, че те имат авторитарна структура, практикуват определен начин на промиване на мозъци и контрол над мислите, че те упражняват групова принуда, събуждат чувство за вина и страх и пр.”.   

            Opus Dei и неговите привърженици винаги присвояват тезите на италианския адвокат и самопровъзгласил се “учен по религиите” Масимо Интровине, ръководител на института CESNUR в Торино които тези казват, че богословската критика към сектите наистина е разрешена, но който критикува сектите от други основания (като на тези във „Ватиканското известие”) бил “враг на всяка религия”. Също така в един доклад на Интровине в “Тетрадка 9 от поредицата на храма св. Карл” със заглавие “Отностно дебата за секите” се казва, че гражданските и частните просветни инициативи по въпросите на сектите са “лаическо-атеистични ориентирани ати-секти-движения”, които отхвърлят и оборват “всяка религиозност, която е извън рамките на “средната”” с цел да привлекат вниманието на обществото срещу определени групи", те “с радост регистрират всички негативни църковни статистики” и дори “призовават към борба срещу религията изобщо”. Междувременно в същата тетрадка е представен кардинал Шьонбрун чрез приноса си “Има ли секти вътре в католическата Църква?” (неговият отговор разбира се е “Не!”). Той се позовава на Интровине и на съмишленика му американеца Гордън Мелтън. Последният малко след терористичното нападение с отровен газ на АУМ Шинрико сектата през 1995 г. последният отпътува за Япония и протестирал там срещу “религиозните репресии” предприети срещу сектата. Други в този съюз от съмишленици са британката Айлин Баркър и американецът Ричардсън, които през 1997 г. при един процес на  някои секти срещу отговорника за сектите на Руската православна църква, проф. Александър Дворкин, се изказали като свидетели в полза на тези секти като казали, че “новите религиозни движения са толкова толерантни, че човек едновременно може да бъде член на Муун, Бостънска църква, ISKCON (Движение за Кришна съзнание), Свидетели на Йехова, Сциентология, Семейството (Деца на Бога) и др.”. Несъстоятелността на това твърдение бе разбрана от руския съдия и той оправда проф. Дворкин, въпреки че Интровине и Мелтън бяха изпратили писмени мнения срещу Дворкин. 

            Секретарят на кардинал Шьонборн тогава наистина обеща в този доклад да премахне позоваването на Интровине и Мелтън. Докладът обаче по-късно отново бе публикуван с това позоваване. С изданието на тази тетрадка Opus Dei междувременно също съдържателно диаметрално противореча на успялото през февруари 1997 г. позитивно отношение по въпросите на сектите на австрийската епископска коференция по отношение на специфичните антисектантски действия на австрийското правителство (между другото издаването на брошурата „Сектите – знанието предпазва!” през ноември 1996), при това без нито един епископ да би могъл да се осмели да защити пред Opus Dei становището на епископската конференция. В една добронамерена книга за Opus-Dei[20] в гл. 3 „Много секти, една прелатура” е цитиран Интровине в горния смисъл: „От една страна е традиционното отричане на новите религии, които излизат от досегашните църкви и религиозни общности, негативната присъда за които притежава предимно доктринарен характер... Произлизащата критика от майчината основа противно на това, повече от страна на „антисекти-движенията” обикновено има своя произход извън религиозната сфера.  Това „антисектантско движение” използва създаваното от новите религии социално безпокойство, за да продължава с критиката си срещу всички „силни” религиозни опитности... Докато така да се каже „религиозно обоснованата критика” към новите религии в името на истината и на ценностите подчертава аспектите, които са под въпрос, антикулт-движението противно на това третира като „сектант” всеки, който не възприема релативизма и твърдо вярва в това, че и в религиозната област има една истина”.

            Ако на Opus Dei с позоваването на Интровине изобщо окачествява като не съществуващи вредните психосоциални практики, които са до болка познати на засегнатите близки на членовете на сектите, то тогава то би искало да прикрие, че само употребява такива практики за да вербува членове и за да ги държи под контрол и в зависимост. Това, че има и че в действителност се използват такива практики при Opus Dei (както вече споменахме) се доказва от редица достоверни съобщения. Ако Opus Dei придобие в тази област решително влияние върху Църквата, то тогава функцията й (на Църквата – бел. м.) на укрепление срещу сектите ще бъде поставена под въпрос защото днес с богословски аргументи вече никой не може да бъде спрян да се присъедини към някоя секта. Също един конфликт на Църквата с държавните авторитети би било предпрограмиран, така че последните все повече да се замислят за нейната защитна функция. С това искам да укажа на един френски закон, издаден 12. 06. 2001[21] и на един италиански закон, който все още се обсъжда[22] и чиито първи параграф в превод гласи: „Всеки, който по какъвто и да е начин поставя някого в зависимост  така че свободата на действие, на самоопределяне и способността да се защити човек срещу чужди решения е изключена или ограничена, като това се постига чрез насилие или чрез заплахи или внушения или чрез всяко друго средство, с което волевото решение на трето лице се обуславя или то се принуждава към действие, се наказва с лишаване от свобода от 6 до 12 години”. Разбира се, такива закони се окачествяват от Интровине и съмишленици като „преследване на религията”. Радостно е все пак, че дори и в Рим има важни, противоположни на Инторине гласове. Д-р Михаел Фус, професор в Папския университет Грегориана е добре запознат и се занимава по проблемите на сектите: „В съвместната работа с академичните институти в различните страни и в европейската плоскост преди всичко, действащият в световен мащаб институт CESNUR (Tорино), се явява като директно лоби за едно неиндетифицирано равноправие на всички групи, които сами (в най-широкия смисъл на думата) се прокламират като религии. Неговата претенция (на Интровине – бел. прев.) за разпространяване на строга наука се отправя в полемично положение преди всичко срещу домимантността на Църквата както и срещу организациите на родителските инициативи, чиито критични приноси по проблематиката се дисквалифицират опростенчески като ненаучни. Все пак действията на CESNUR са все по-ясно развенчани в тяхната все по-ясна партийност като мнения в полза на „конфликтни ориентири”.[23]

 

Важни събития в историята на Opus Dei

 

9. Януари1902      Хосемария Ескрива де Балагер и Албас се ражда в Барбастро (Испания).

8. Март 1925                Ескрива е ръкоположен за свещеник.

2. Отомври 1928          Ескрива вижда вътре в себе си Opus Dei.

14. Февруари 1930       Ескрива получава идеятя да основе женска секция.

19. Март 1941          Признаването като "Pia unio" (Благочестиво единение) от епископа на  

                                 Мадрид.  

14. Февруари 1943   Ескрива получава идеята как в  Opus Dei може да има и свещеници.

11. Oктомври 1943       Текуща апробация на Opus Dei от Светия престол.

8. Декември 1943         Основаване на „Свещеническото общество на Светия кръст”.

24. Февруари 1947       Основаване на светския институт.

16. Юни 1950               Окончателно признаване от Рим.

1957                            Начало на работата на Opus Dei в Австрия.

26. Юни 1975               Смъртта на  Ескрива де Балагер.

28. Ноември 1982        Издигане на Opus Dei като лична прелатура *)

9. Aприл 1990           Признаване на геройска степен на добродетели.

17. Mай 1992                Обявяване за блажен (беатификация)

6. Oктомври 2002        Канонизиране за светец.

*) Персонална прелатура е диоцез без географски граници.

 

 

Начини на членство в Opus Dei

 

Нумерарий (редови член) са целибатни лаици или свещеници, които живеят в центровете на Opus Dei. Нумерарий са в академията, но изпълняват и светски професии. От техния кръг произхождат ръководителите, при което най-главната функция е за свещениците. Нумерариите са отговорни и за администрацията на дома. Има също и помощник – нумерарии за помощ, които не са свързани с някоя енория. Участието на нумерариите възлиза на около 20%.

Асоциирани – те са живеещи целибатно миряни и свещеници, които не живеят в центровете на Opus Dei. Миряните не трябва да са с висше образование. Иначе важат всички правила като при нумерариите. Тяхното участие възлиза на около 25%.

Супернумерарии (членове) – миряни, без целибетно задължение. Те са около  50% от членовете.

Подкрепящите Opus Dei които не са членове. Те могат да не са католици и да не са християни.

Източник: Harald Schützeichel (Hsg.), Opus Dei. Ziele, Anspruch und Einfluß. Patmos-Verlag, 1992

 

Литература относно Opus Dei

 

За Opus Dei има наистина потоп от книги и статии. Тук са споменати най-важните критични книги на немски език в които отчасти също има много обемна литература.

Beinert, Wolfgang (Hsg.) "Katholischer" Fundamentalismus, 1991.

Carmen Tapia, Maria del, Hinter der Schwelle. Ein Leben im Opus Dei, 1993.

Hertel, Peter, Ich verspreche euch den Himmel, 1991.

Hertel, Peter, Die Geheimnisse des Opus Dei, 1995.

Hofer, Thomas, Gottes rechte Kirche, 1998.

Hutchison, Robert, Die heilige Mafia des Papstes, 1996.

Lehner, Michael, Eine Jugend im Opus Dei, 2002.

Ropero, Javier, Im Bann des Opus Dei. Familien in der Zerreißprobe, 1995.

Scharmitzer, Dieter, und Kirchmayer, Alfred, Opus Dei – Das Irrenhaus Gottes?, 2008.

Schützeichel, Harald (Hsg), Opus Dei. Ziele, Anspruch und Einfluß, 1992.

Steigleder, Klaus, Das Opus Dei - Eine Innenansicht, 1991.

Walsh, Michael, Die geheime Welt des Opus Dei, 1992.

 



[1] Opus Dei (от лат. - Дело Божие).

[2] Така апостолическият нунций в Германия, архиепископ  Лайос Када, според KNA-ID Nr. 49, 5. декември 1991, 11.

[3] P. Berglar, Opus Dei. Leben und Werk des Gründers Josemaria Escrivá, Salzburg 1983, 14.

[4] H.U. v. Balthasar, Integralismus, In: Wort und Wahrheit 18, 1963, 742.

[5] Така  според различни източници се окачествява „Делото” в родината му, в Испания.

[6] Шведската авторка проф. Гунел Валкист през 1939 преминала към Католическата църква. Тя прекарала своето детство в Упсала, след това следвала литературознание в Париж, където тя проследила новото развитие на Богословието още преди събора (става дума за Втория ватикански събор 1962-1965), по време на събора била шведска кореспондентка в Рем и беше член на редакционната колегия на норвежкия католически вестник „Св. Олав”, където чистосърдечно споделяше своето мнение. Нейните изчерпателни статии бяха публикувани и на други скандинавски списания. Тя написа поредица от книги, между тях 4 за събора, които през 1999 бяха издадени в голям том с предговор и послепис. От 1982 тя е член на Шведската академия и все още участва в избора на кандидати за Нобеловата награда за литература. Кардинал Кьониг, на когото аз ипратих преводи на някои неща от г-ж   Vallquist, се изказа много ласкаво за авторката.

[7] Svenska Dagbladet, Januar 2001.

[8] На немски: María del Carmen Tapia, Hinter der Schwelle. Ein Leben im Opus Dei. Der schockierende Bericht einer Frau, Benziger 1993.

[9] За разлика от Православната църква, при канонизацията на светец в Католическата църква има две степени – блажен и свят. Преди да бъде обявен някой за свят той/тя първо е провъзгласен/а за блажен/а (бел. прев.).

[10] Така наречената адвокат на дявола е служба, която съществува в Католическата църква. Задачата на адвоката на дявола е да намери и приведе доказателства (разкази на съвременници , други достоверни свидетелства и пр.) срещу обявяването на някого за блажен и свят. През 1983 г. папа Йоан Павел ІІ преименува тази служба на promotor justitiae (насърчаващ правдата).

[11] Вторият Ватикански събор е последният (засега) вселенски събор на Католическата църква. Съборът е свикан по инициатива на папа Йоан XXIII с цел обновяване (aggiornamento) на Католическата църква и папата го открива на 11 октомври 1962 г., а е закрит на 8 декември 1965 г. от папа Павел VI. Проведени са седем сесии, от които папа Йоан XXII ръководи само първата, а останалите шест са ръководени от неговия наследник – папа Павел VI. В Събора участват 3 058 духовни лица и група експерти. Като слушатели участват и делегати от други некатолически християнски църкви – общо 17 представители на православни и протестантски църкви. Вторият Ватикански събор започва реформа в Католическата църква чрез отварянето ѝ към други религии (екуменичен диалог) и реформа в литургията (служенето ѝ на родни езици). По време на Събора папа Павел VI установява близък контакт с патриарха на Вселенската патриаршия Атенагорас. В резултат на този контакт на 5 декември 1965 г. са отменени взаимните отлъчвания от 1054 г. на Римския папа и Константинополския патриарх. Вторият Ватикански събор се оценя от католическата църква като едно от най-важните събития в делата на християнството през 20 век. По bg.wikipedia.org

 

 

 

 

[12] Svenska Dagbladet, Juli 2000.

[13] Kathpress vom 12.02.1992.

[14] Harald Schützeichel, Opus Dei - Ziele, Anspruch und Einfluß, Patmos Verlag, 1992

[15] Доклад от 5. март 1993 в учебно заведение Лайнц.

[16] От "Vademecum für die örtlichen Räte", Rom, 19. März 1987,  цитирано по Peter Hertel, Geheimnisse des Opus Dei. Geheimdokumente - Hintergründe - Strategien. Herder, 1995, S. 97 und 95).

[17] Peter Hertel, Anfragen an das Selbstverständnis des Opus Dei в: Harald Schützeichel (Hsg.), Opus Dei , Ziele, Anspruch und Einfluß, Patmos Verlag, 1992, S. 47.

[18] Dietmar Mieth, Kurze Stellungnahme zu den Gedanken Hans Stephan Puhls über "Spiritualität в:  Harald Schützeichel (Hsg.), Opus Dei , Ziele, Anspruch und Einfluß, Patmos Verlag, 1992, S. 64.

[19] В тетрадка 69/1994, "Sekten und neue religiöse Bewegungen" der Werkmappe "Sekten, religiöse Sondergemeinschaften, Weltanschauungen", издадена от Реферата повъпросите за мирогледите на архидиоцез Виена.  

[20]  Vittorio Messori, Der 'Fall' Opus Dei", MM-Verlag, 1994.

[21]В интернет се намира на http://www.legifrance.gouv.fr/citoyen/jorf_nor.ow?numjo=JUSX9903887L , в превод на немски: http://griess.st1.at/gsk/frgesetz.htm

[22] В интернет се намира на http://www.antiplagio.org/2001.htm 

[23] Докладът "Neue religiöse Bewegungen - Perspektiven der internationalen Auseinandersetzung" в Тетрадка 3/4-99 на списанието "Berliner Dialog", в Интернет на адрес: http://www.religio.de/dialog/399/19_13-17.htm

Под „конфликтни ориентири” се разбират сектите. Този термин се използва от официалните институции за да се избегнат събедни дела ако те по отношение на дадена общност употребят вече негативно натоварения термин „секта” (бел. прев.).