pole-copy.jpg
Звезда неактивнаЗвезда неактивнаЗвезда неактивнаЗвезда неактивнаЗвезда неактивна
 

ВЪПРЕКИ ВЯРАТА

(Известия за израстване в изолирани верови общности)

„Спасете децата Норвегия” преди години проведе един проект, който беше наречен „Go On (върви!)!”. В него на младежите, които бяха напуснали изолирани религиозни общности, им бе оказано предложение за помощ. Проектът разкри, че ние в Норвегия знаем малко за децата, които са израснали в този вид религиозни общности. Известието на „Въпреки вярата” е продължение на тази работа и допринася с това, че дава възможност на лицата, които са пораснали в изолирани верови общности, да могат да разкажат своите истории. Всички истории започват с израстване в християнски свободни общини, общности, които традиционно са част от норвежката културна и религиозна действителност. За „Спасете децата Норвегия” е важно да се подчертае, че в избора на нашата гореща тема не стои никаква форма на религиозна критика. Това, което ние трябва да осветлим са ограниченията и накърняването на правата, които често характеризират израстването, да осветлим ситуацията когато общностите препятстват формирането на мнение и се затварят за окония свят.

Самопонятното право на детето на религиозна свобода и свобода на изказване трябва да се дискутира и да се оценява спрямо свободата на родителите да определят за децата си и техните права върху техните деца и трябва да се въведат и да се поставят граници. Историите свидетелстват за това, че при тези изолирани общности са поставени големи предизвикателства по отношение на сигурността на правата на децата - по отношение на мисленето, вярата и свободата на изразяване на мнения, каквито свободи са залегнали в конвенцията на Обединениите нации за правата на децата и в норвежкото право. За „Спасете децата Норвегия”, като една организация, която защитава правата на децата, това е много плашещо. Правата на децата трябва да се дискутират в светлината на въвеждането и развитието на училищни предложения за децата, насочени към света. Ние, благодарим за здравната рехабилитация на потърпевшите и за икономическата подкрепа на проекта. Благодарим на потърпевшите за тяхната яснота, за тяхната честност и за тяхната смелост. Техните истории ни осигуряват широк поглед върху децата в изолираните общности. Това са знания, които задължават. Ние се надяваме, че това известие и ясните мнения и опитности на потърпевшите ще предложат основа за размисъл и дискусия.

ВЪВЕДЕНИЕ

Добри спомени за детството? Това е труден въпрос. Да, моята баба винаги ме е изслушвала. Тя също беше в общността, но тя не беше като другите – тя можеше да играе чудесно екстра /вид норвежка игра – бел. прев./, но това обаче беше забранено. Само аз знаех, че тя го правеше.

В Норвегия има много свободни църковни общности. Някои са малки, докато други имат монгохиляди членове. Някои са основани наскоро, други са съществували дълги години и са свързани в общност, чиито общини са разпространени по целия свят. Някои са в диалог и в контакт с обществото. Други са затворени и изолирани. Какво е да израстне човек в затворена общност е темата на този доклад. Ние интервюирахме младежи и възрастни, общтото между които е това, че техните родители са били в свободните християнски общнини. Някои разказват за тяхното сигурно детство, други, в най-добрия случаи си спомнят несигурността, но всички описват детство, което е различно от това на другите. Независимо от това, как те описват своето детство, в един момен от живота си те са осъзнали религиозната общност като толкова натоварваща и затворена, че са я напуснали. Цената на това скъсване с общността е била висока.

Няма благонадеждна статиска за числото на децата и младежите в изолираните общности. Това, между другото, има своето основание в факта, че има неясни граници за това кога ние можем да дефинираме една религиозна общност като затворена. В този проект ние включихме общности, които ограничават възможността на своите членове на свободно изказване на мнение, които предприемат рестрикции по отношение на свободния обем на информация между общността и окръжаващото я общество и които налагат строги санкции на хора, които са напуснали общността. Това, че общностите са изолирани не означава, че те са непознати. Те могат явно да съществуват в обществото и в някои случаи водачи на такива общности взимат участие в обществени дебати. Това, че те и участието им се забелязват може да направи трудно разбирането, че общността е същевременно изолирана и затворена. Израстването в една затворена общност донася със себе си детство и юношество в което много права, които принадлежат на децата и младежите, биват накърнени. Последните преживяват строги ограничения по отношение на обстоятелството каква информация получават и как имат право да я изразяват. Отнето им е правото да изказват собствено мнение и нямат същата възможност за избор по отношение на училището, приятелите и свободното време. Повечето от хората, които са отраснали вътре в една общност мислят, че те трябва да останат завинаги в нея. Невъзможна и забранена е мисълта, че с общността нещо може да не е както трябва. Когато идват съмненията, като причина за тях, те търсят своята собствена недостатъчна вяра. Онази стена, която е издигната около общността прави трудно за света да надникне вътре, както и за тези (в общността – бел. прев.), да погледнат навън. Когато израстването на тези деца е скрито, това не означава, че това не ни засяга.

Тези отвън[1] и ние вътре

(за изолацията, сплотеността, доброволното отказване и проклятието)

Децата, които са израстнали в изолирани религиозни общности, нямаме задължително еднакво възпитание, но един общ показател на възпитанието в общностите беше, този, че децата са свързани с общността. Използва се цял спектър от възпитателни методи, за да се постигне това. В отделни фамилии това е общността и дейностите, които са носещите елементи, в други общности, това са силно разпространените възпитателни принципи на наказанието и страха или на чувството за вина и отлъчването:

Право на почивка и свободно време междудругото и участие в игра и свободни занимания, които са съобразени с възрастта на детето

Затворените общности издигат силни укрепления срещу света наоколо. Това, което става извън тях, не трябва да се споделя вътре. Изгражда се рабиране за „те” и „ние”. Често пъти близки роднини не са части от „ние”, когато те не принадлежат към общността. Децата могат да имат лели и чичовци, баба и дядо и други братя и сестри с които те имат минимален контакт. Те не се срещат заедно в ежедневието; с тях няма общение дори и на традиционни семейни празници като Рождество, Възкресение и 17 май (националния празник на Норвегия – бел. прев.) защото общностите или изобщо не празнуват тези празници или ги празнуват по техен собствен начин. Някои потърпевши свидетелстват за детство, което е било белязано от дълбоко отчаяние поради факта, че бабата, братовчедът или приятелят са от другата страна. Раздялата може да е толкова крайна, че ако някой в общността почине, на роднините извън общността им е отказвано участие в погребението.

- Дядо беше в света. Това беше голяма тежест за понасяне, тъй като той нали щеше да отиде в ада. Това през цялото време темата беше, че той трябва да се обърне и трябва да дойде при нас. На нас ни беше напълно ясно, че ние принадлежим на друг свят, който беше много по-добър свят – дори когато беше свят от който може да се оплачеш.

ОБЩНОСТ И ДЕЙНОСТИ

Ние често бяхме на път. Баща ми беше виден евангелизатор, който обикаляше и възвестяваше и ние децата, пътувахме с него. Имаше и много хубави преживявания и имам много добри спомени, но същевременно виждах, че баща ни ни манипулира, но това беше с „позитивни” средства. Той осъзнаваше, че ние не трябва да бъдем поставени под натиск, но трябва да бъдем убедени, че това е правилното. Ние живеехме в една голяма къща и баща ми направи игрище и футболно игрище за да можем там да играем. Само по изключение ми се случваше да излезна с другите или някой да дойде с мен.

Светският” свят ни беше описан като град, където няма нищо добро и е жалко за онези хора, които живеят там. Ръководителят на общността използваше отделни случаи от обществото за да подкрепи представите за превъзходството на общността. Без внимание към засегнатите (при срещи и при разговори) бяха злепоставяни младежи от училище или от съседите, когато те имаха проблеми в къщи или се бореха с зависимостта си от дрогата или някое младо момиче беше бременно. Те бяха в света и следователно бяха живо доказателство за това, как е навън. Беше знак за нас, че ние в общността трябна да се запазим. Това беше над всичко останало. Ние не можехме да напуснем общността... Тогава нямаше да получим божието благословение. Ако имахме светски приятели тогава можехме да изпаднем и да погинем в светския свят.

-Мислете за това, че всички други деца са загубени!

НАКАЗАНИЕ И СТРАХ

Спомням си затова, че веднъж бях във ваната. Тогава ми казаха, че аз не съм достатъчно добър за да имам право да живея. Аз бях твърд и бях особено ориентиран навън.

Ако децата посещават обществено училище, тогава може да има строги ограничения с кого те могат да бъдат в междучасията или след училище. Ако общността има своя собствена детска градина или училище, то тогава контактите са още повече редуцирани и контролирани. На децата може да им се обясни, че училищните другарчета или съседските деца не са достатъчно добри, че да може да се играе с тях. Те са „загубени” докато (децата в общността – б. м.) сами са между избраните спасени.

След училище не ни беше разрешено да бъдем с другите деца. Това беше за да не получим никакво влияние от света. Това е написано в Писанието. Но аз винаги го правех и всеки път получавах удари. Но се поддавах на укротяване. Беше толкова хубаво да ходя при тях. Те бяха приятелски настроени и човек можеше да се сърди един на друг и да казва мнението си. Затова не разбрах какво при тях, сравнение с нас, не им е наред.

- Те имаха ваканции и почивни дни - да, те бяха умни понеже знаеха как може да се спечелят приятели.

Чрез израстването времето и мислите се свързват с дейностите на общността. Там има детски групи, събрания и учене. Лека полека децата се включват в семейните групи, конференциите, молитвите и поста, мисионерството, помощта или работата. За много това означава ежедневни дейности. През ваканциите има събрания, общи пътувания или престой във ваканционни селища, собственост на общността. Връзките „навътре” се изграждат, общността се усилва, докато връзките „навън” се отслабват.

- Не трябваше да имаме никакъв любим, никаква любима. Това беше правилото. Трябваше да се запознаем с една личност и с него/нея да сключим брак.

В младежка възраст става очевидно, че те са други. С това човек трудно се справя. Те преживяват изолацията по-директно и започват да разбират, че не е само закрила, но е и загуба това да страниш от останалия свят.

- В училище бях напълно изолиран. Нямах никакви приятели в класа. Не смеех да имам контакт защото се чуствах странен, различен и слаб. С тях нямах също и никакви общи интереси. Изобщо нямах представа за какво говорят когато те говореха за любимите си или за празниците. Това беше нещо, което мен изобщо не ме касаеше. Това беше един напълно различен свят.

ЧУВСТВО ЗА ВИНА И ИЗГУБВАНЕ

Аз трябваше да бъда благодарен за това, че съм дошъл в общност, която има истински възглед за Бога. Ако не бях сторил това, то щях да съм директно па пътя към ада. Тогава имах страхове от смърта. Пред мен видях една купчина с жар и почти можех да чуя риданията. Спомням си затова, че никога не бях сигурен. Погубването заплашваше целия свят – дори когато всичко беше наред.

Право да изразяват мнението си и възгледите си

трябва да се предоставя на децата

и тези права трябва да се ценят съответно

на възрастта и зрелоста на децата.

Правният аспект

(за изразяването на мнението и цензурата)

В Норвегия, както и в редица други страни, свободата на изповядането на вярата се разглежда като едно от основните човешки права. Много родители, ръководители на общности и други смятат, че религиозната свобода означава, че родителите имат почти неограничено право да определят религиозното възпитание на детето. Децата все пак имат собствени права, които са гарантирани от норвежкото право и от Конвенцията за децата на Обединените нации. Именно в зоната на сблъсъка между свободата на родителите да определят за своите деца и самостоятелните права на детето ще оценяваме тук растежа на детето в изолираните религиозни общности.

В някои общности има ограничения по отношения на контактите „навън”. Цензурата ограничава употребата на телевизия, радио, брошури, списания, вестници, филми и компютри. Изолацията и затвореността на някои места могат да са почти пълни. Израстването означава да се променяш. Когато децата и младежите усвояват нови поведения, мнения и знания тогава те ги изпробват в дискусии и разговори с другите. Това не позволяват затворените религиозни общества. Нямаш право на нито една свободна мисъл, беше винаги повтаряното изказване. Резултатът е един климат на израстване без възможност за нормално формиране на мнение.

– Невероятно е колко голяма власт може да има някой върху хората. Особено когано човек използва понятия, свързани с Бога.

ПРАВЕН АСПЕКТ

Член 16 от конвенцията за децата трябва да защити правото на децата и младежите на личен живот. Особено юношеството е период на изпробване, на развиваща се самостоятелност и на търсене на идентичност. Тогава човек може временно да се изненада, да се заблуди и да се разочарова. При това е решаващо, човек да не се чувства през цялото време наблюдаван – разследван и незащитен. Конвенцията за децата съдържа определения, които са свързани с формирането на мнение и със сводобата на мисълта Това са важни предпоставки затова да може да се участва в едно демократично общество. Член 12 третира правото на децата и младежите да изказват своето мнение. Член 13 констатира правото на изказване и свобода на информация и член 14 детайлизира правото на свобода на мислене, съвест и религиозна свобода. Децата, които израстват без тези права да са им били уважавани, не само загубват основоположни права, но са по-малко защитени и могат лесно да бъдат манипулирани и да бъдат поставени под контрол на други хора.

Право на личния живот, на брак и на уважение

Пасторът и малка група около него създаваха мненията, които останалата част от общността трябваше да защитава. Те сами себе си виждаха като администратори на истинното учение, почти без изключение бяха мъже и имаха абсолютен, даден им от Бога, авторитет. Ако един обикновен член корегира водача, това може да бъде оценено не само като призив срещу общността, но и като такъв срещу Бога.

- Това е една манипулация, която е така дискретна.

Трудно е да пипнеш това с пръст, но все пак то е там. Когато избягалите се вглеждат в израстването си, тогава те откриват, че дисциплинирането е било непрекъснат процес през цялото детство и юношество. Те използат думи като „манипулация”, „контрол на мислите” и „промиване на мозъка”, когато трябва да съобщат какви механизми са действали в тяхната общност. По-късно те се чудят на това, че те не са видяли това по-рано и по-ясно. Но те същевременно преценяват, че това е било почти невъзможно да го открият защото те са били „вътре” в това и не са имали нищо с което те да го сравнят.

- Правилата на общноста са твоите мисли. Ако това не ти се отдаде, ти няма какво да правиш тук.

Животът в общността е предизвикателство към правото на личен живот. Животът в общноста предизвиква правото на личен живот. Едно десетгодишно момиче преживяло това, че тя и едно друго момиче си сплитали една на друга косите и били помолени да престанат. Това може да предизвика чувства на отхвърляне!

Нуждата на общността от контрол се засилва същевременно с нуждата на младежите от личен живот. Това да имаш различно мнение за музиката, облеклото и образованието се приема като опозиция. Това да иваш тайни – като провокация. Стратегия от страна на общността може да е точното преследване на младежите. Един младеж разказва, че през това време той с радост е искал да следна заповедите на общността, но това свършило така, че вместо това той напълно се почуствал компрометиран и на него му бил отнет контрола върху собствения му живот. „Разследван и незащитен” са думите, които той сам използва за да опише, това какво е сторено с него.

- Ние трябваше да си поставим лични цели, които трябваше да споделим с другите. При следващата среща трябваше да споделим дали сме успели. Отначало имахме интензивна молитва, славословие и гооврене на езици. И тогава трябваше пред приятелите ни и пред водача да излезнем на подиума и да разкажем какво сме направили през последния месец – без да се съобразяваме с евентуалните негативни последици. Ние наистина стояхме пред съд: Дали сме се молили всеки ден по един час, дали сме обърнали някого. Дали сме свидетелствали на някого и евентуално пред кого и пред колко души, кого сме довели в общността. Накратко казано „какво сме направили".

Право на защита от недостатъчно грижи и нападения

– Това, което е важно е подчинението, а не правата.

Конвенцията за децата съдържа определения, които трябва да осигурят правото на детето на здраве, лечение и защита срещу нападения. Най-важните членове в тази връзка са член 19, който говори за правата на децата и младежите да са защитени от психически и физически нападения и член 24, който поддържа правото на здраве – в това число и на правото на лечение при заболяване.

Едностранното влияние само по себе си може да е психическа атака. Но има и други по-изразителни методи за дисциплиниране. В тази общност унижението, изключването от общение и загубването на атрактивни задачи могат да вървят ръка за ръка със стратегиите, които съдържат в себе си натрапчиво но нежелано екпониране чрез участие или ръководене на славословие, молитва и говорене на езици.

- Зад виковете „Халелуия” (така крещят повечето крайно-харизматични протестантски общности – бел. прев.) има страх. Зад усмивките и благочестието има депресии и обезкуражаване.

В някои общности общественото укоряване е често средство за санкциониране. Често то се състои в осъждане от проповедническата катедра. Обвинението може да е слабо (какъвто е случая в следващия пример), но този за когото се говори (в този случай един младеж) не може да опонира на този, който говори. Той не може нищо да изясни или да корегира. Единственото на което той има право е да се срамува.

- Той направи нещо много сериозно. Той отстъпи. Аз не искам да кажа за какво става дума. И вие не искате да знаете какво е това защото е толкова сериозно! От сега на него му се отнемат всички задачи. Аз не искам някой да спекулира за какво става дума – и никой не трябва да пита, какво е това. Сега той трябва да дойде при събранието и отново да се съгради в него.

- Който съобщи за нападения бива изключен. Не този, който е нападнал.

Някои преживяват психическо наказание, насилие и злоупотреба в името на вярата и общността. Предприемат се редица мерки за да могат такива отношения да се държат в тайна, но се случва така, че все пак в общноста това става ясно. Ако случаят не бъде признат веднага, опитът показва това, че общността прави малко за да излезне деянието на светло. Когато деянието е признато, често общността се явява като обвинител, защитник и съдия едновременно. Проблемите намират вътрешно „решение”, без засегнатия да получи необходимата помощ, закрила или възстановяване.

- В общността знаеха за това. Със сигурност. Те не признаха, че това е добро, но след това аз чух, че си мислят: „Какво сега той ще направи с нея?” Когато той опита да изнасили малката сестра на моята приятелка, беше разкрит. Тогава той трябваше да излезе пред общността и да се изповяда, каейки се. За това те имаха традиция - изповед и покаяние и продължаване напред!

Онези, които са преживели психическо наказание или травма, могат да останат с чувството, че са били наказани. Това може да доведе до едно всепроникващо извращаване на чувствата – че човек не е достатъчно добър или че не е ценен. Или човек може да се страхува и да е несигурен като тези неща са свързани с чувството, че си сам без някого, който „би искал да е с мен”. Между тези, които през израстването са имали хубави преживявания има много, които споделят за едно детство, което е било обвито с тъга. Като сериозно престъпление се смята това да се говори в света или в общността за достойните за критика отношения. Да се отиде в полицията е абсолютно изключено и сам да търсиш помощ от помощници също не помага.

- Ако наистина искаш да израстнеш , тогава трябва да растеш в общността. Ти не трябва да растеш в света.

Правото на образование в Новегия се цени много високо. Не ни трябва Конвенцията за дезата за да си спомним правата на децата и юношите в тази област. Напусналите свидетелстват все пак, че образованието е подценявано – нещо, което ние иначе ние не бихме могли да открием в обществото. Това означава нещо от рода на – да отидеш в общността и да служиш на Бога. Ако те /напусналите общностите – бел. прев./ все пак са се решавалида следват, са били призовавани да бъдат бързи, за да не използват много от времето, което всъщност трябва да се използва за живота. Изключение има тогава, когато образованието допринася за това, човек да напредне в призванието си, което има от Бога. Много родители прекарват мого от свободното си време в общностите. Това може да бъде практическа работа, събиране на пари, мисионерство, или организиране на предприятия. Работата в общността е служение на Бога. Децата от малки са взимани заедно с родителите на работа. По този начин на тях им остава малко свободно време – време, което децата могат да използват за игри, свободни занимания и почивка.

- Една от причините, защо трябва да се работи е това, че не трябва да се мисли за друго.

Единствените, към които си мислех, че мога да се обърна в общността бяха, тези, които бяха с дарби за решаване. Бях съвсем искрен. Тогава чух, че не съм достатъчно духовен. Ако искам да съм достатъчно духовен, всеки ден трябва да се моля по два часа. Ако бих правил това, нещата щяха да ми бъдат дадени като откровение. Бил съм имал дух на вълнение, някои демони в мен.

Право на мислене, съвест и религиозна свобода

Конвенцията за децата съдържа определения, които трябва да осигурят правото на детето на здраве, лечение и защита срещу нападения. Най-важните членове в тази връзка са член 19, който говори за правата на децата и младежите да са защитени от психически и физически нападения и член 24, който поддържа правото на здраве – в това число и на правото на лечение при заболяване.

Правото на образование съдържа развиването на личността и талантите на детето. В член 29 се постановява, образованието на детето трябва да го подготви за отговорен живот в свободното общество в дух на разбиране, мир и толерантност. Член 31 ни напомня правото на детето на почивка, сбоводно време и игра.

Да се остане или да се напусне?

(За съмненията, вярата и самотата)

Повечето, от хората, които са родени в общност мислят, че винаги трябва да останат там. Ако се появи съмнение е естествено то да се прогони. Мисълта за това, че нещо в общността е фалшиво е невъзможна и забранена.

Да допуснеш съмнение е същото като да те връхлетят страховити сценарии, с които е изпълнено израстването. От детството си децата в затворените религиозни общноси понасят страха да не загубят някого изцяло. Те знаят, че скъсването (с общноста – бел. прев.) във всички случаи означава да си откъснат от контакти с роднините и с останалите в общноста. Онези, които си отиват в бившите им общности не са възприемани повече като християни. При случайни срещи към тях се отнасят с неуважение и те загубват цялата си предишна упора. Все пак при някои членове на затворени общности съмнението пуска корени или защото отвън света „напира” и те искат да вземат участие, да преживеят и открият, или защото съмнението намира почва в едно постоянно растящо безпокойство за отношенията вътре в общноста.

Но унижението ставаше още по-голямо отколкото тогава. През цялото време ме срещаха случайно със снизхождение и критика и ми казваха: „Ти си този, който трява да се срамува!” Сега аз бях още повече наранен и получих още повече потвърждение, че аз бях проблемът. Така аз станах подтиснат и винаги ми беше непоносимо и тъжно защото чувствах, че всичко, което подхващах не ставаше. Независимо колко се молех или постех. Независимо какво правех - това не ме ободряваше, не ставах по-горд и по-радостен. Имах само желание да избягам от всичко защото аз бях така изтощен от това.

За мен ръководителите бяха силния елит към които имах голямо доверие. Имах огромен страх да кажа нещо срещу тях. Същевременно видях, че имаше мнозина, които смятаха това положение за тежко. Хората се бяха свили в кръг, без да намерят радост в живота. Вярата беше една огромна тежест. Истината, че ние сме били щастливи, а всички останали – нещастни започна да се срива. Когато аз допълнително преживях това, че основният лидер ни манипулираше и лъжеше – това за мен беше шок! Нямах представа, че бяха използвали такива средства и че по такъв начин се извършва упражняването на власт. Вероятно съм го преживял и по-рано, но не съм разбрал защото тогава съм бил на страната, на която са те. Сега разбрах какво се бе случило с хората, които бяха излезнали. Това бе истинско „аха” – преживяване.

Имах смъртен страх, че някой ден ще се окаже, че не съм имал право. За повечето общноста означава спасение, сигурност и общение. Във време на съмнения те се опитват отново да намерят помощ в общноста. Но вместо да срещнат разбиране, мнозина са преживели това, авторитетните структури да не понасят да бъдат предизвикани. Вместо това става ясно, че няма никакво място за отклонения, че на общността липсват стратегии за решаване на конфликти и че няма никакви основи за взимане на демократични решения.

Да се остане или да се излезне

Реакцията на общноста предизвиква към разрив с нея, вместо да го препятства.

Това, което ме накара да излезна беше смес от желание за по-добър живот с желанието за свобода – чувствах, че никога не съм имал свобода. Разбира се има много повече хора, които до едно време се съмняват, отколкото е числото на излезналите от общностите. Тези, които се решават да напуснат имат качества като стремеж към самостоятелност и справедливост. „Аз вярвам, че имам едно силно вътрешно чувство за справедливост” каза един човек, като основание за това защо точно той е напуснал общноста. „Ако преживея нещо несправедливо, трябва да направя така, че нещо по този въпрос да се случи”, каза друг. Или те обосновават напускането с това, че те трябвало да имат „свободата да мислиш сам” и че не искали „да са поставени в кафез”. Освен това те вярват, че притежават сила, която действа така, че те били в състояние да се решат на това. Всички са единодушни, че това им напускане им е струвало нещо.

- Започнахме да говорим за това и това беше революция.

Тъй като съмнението се обяснява със собствените недостатъци за мнозина е напълно изключено да поставят под съмнение общноста или вярата. Всички вярват, че те са сами в своите съмнения. Преживяването на самотата става силно, тъй като принадлежността един към друг е била толкова високо изтъквана. Когато те по някое време откриват, че все пак не са сами, описват чувствата си като подтискащи.

Не вярвах, че чувах това, което чувах тъй като изведнъж бяхме трима, които чувствахме едно и също. Ние само играхме заедно, усмихвахме се и си бъбрехме и тогава имаше още двама, които чувстваха точно същото. Не можех да го повярвам! Това беше съвсем силно! Щях ли да успея да стъпя с двата си крака на земята ако бях сам? Това би било трудно.

- Когато бях готов да се отпиша, беше ми по-ясно – това означава, че аз зная, че отвън ще ми е по-добре и че няма да преживея, ако все пак остана вътре.

Когато напускането вече е станало, мнозина го описват като облекчение. За някои този процес, свързан със съмнения и липса на принадлежност, може да продължи много години – едно пътешествие в неизвестна страна. При други процесът продължава по-кратко, скъсването е внезапно, но раздялата е болезнена.

Баба ми, която толкова обичах, беше като сянка в конфликта. Спомням си за това, че излязах. Тогава и тя излезе на стълбите, и каза: „Искаш да изоставиш майка си?” И тогава сълзите й започнаха да текат. Това беше последният ни контакт. Не зная дали тя още е жива.

Накрая беше достатъчно. Видях, че всичко, което беше лошо, че всички болки – във всеки случай или поне отчасти, идваха от тези хора. И това ми изглеждаше несправедливо. Какво право имаха те да ме осъждат, да ме третират по такъв унизителен начин? Каква позиция имаха,че имаха право на това? Това ме доведе до там, че аз много да се огорча.

С право на свобода на приемане и разпространяване на изказвания и информационна свобода, както и на търсене на информации и идеи

Импулси от вън

(за недоверието и притворените врати)

След излизането си мнозина искаха някой извън общността да види и да разбере какво се е случвало по време на тяхното израстване. Същевременно те преценяваха, че това е почти невъзможно изискване. Стените, които са издигнати около общноста са направили трудно възможно външният свят да види положението „вътре” както за тези в общноста – да видят „отвън”.

Ако някой би опитал да влезне вътре с информация, помощ или подкрепа, то това не би се възприело добре дори когато те биха се нуждаели от това. Недоверието срещу всички наоколо е толкова усвоено, че се противи на помощта. Дори е възможно, ако предложенията от вън биха въздействали, притворените врати около външния свят отново да бъдат затворени. „Аз съм скептичен, че ако тогава бях получил предложение от съветник от социалните служби бих отишъл веднага в общноста и бих съобщил за това предложение. Това още повече би ме затворило вътре” съобщава един потърпевш, докато друг се усмихва на своя собствен скептицизъм, когато разказва, че „ако някой с дълга коса и брада би дошъл, то засегнатия би бил загубен... независимо дали идващият би бил от социалното бюро или е психиатър, или някой друг”. И той продължава: „Това би трябвало да бъде някой на когото аз имам доверие и с когото съм бил дълго време и съм изградил връзка – тогава бих могъл вероятно да се повлияя. Това обаче най-вече трябваше да бъде християнин. Бих бил много внимателен ако ми беше поставен въпроса дали общността е истинска”.

Понеже ние сме страна с мисии и много общности, това не се вижда. Затова е важно, някои да знаят това – и за да може да се предупреждава за това.

„В общноста, в която израстнах, нещата стоят така, че всичко изглеждаше като много подредено, позитивно и открито въздействащо. Съвсем различно от другите секти, където се чуваше за неща, които всички знаят, че не са добро. Това беше част от тактиката. Затова винаги трява да сме нащрек когато някой желае да прави неща и да се огради от обществото. Във всички случаи в затворените общества се случват нападения. Изолацията, сама по себе си, вече е нападение и то много опасно”.

Право на образование, разгръщане и развитие

Знаех, че имам право да определям, това беше важно.

Една възможна врата за влизане е информацията да се разглежда от гледище на справедливостта. Тогава не се напада общноста или вярата, а се информира за обстоятелства, които важат за всички. Това може да подкрепи факторите, които ще стимулират разбирането, че човек може да избира. „И може да става дума за това да гледаш на себе си като ценен, независимо как те определят” каза момиче, което чрез това съзнание получило сила да изгради мрежа от приятелки, докато още била в общноста. Тази мрежа за нея била мост към излизането.

Това, че имаме собствено училище е най-лошото, което можеше да се случи. Това доведе до още повече изолация.

Училището е място, където младежите взаимно се срещат и прекарват много време. Училището често застъпва друга култура и дава друг импулс на тези, които живеят там и в общноста. Това може да доведе до силно преживяване на другоста, това може да доведе до развиване на самостоятелност и да ги (децата в затворените религиозни общности – бел. прев.) направи осъзнати, за да могат да решават. Деца и младежи, които принадлежат към общности със свои собствени училища не получават същия импулс. Между напусналите цари голям скептицизъм относно развитието в посока повече частни училища, които са свързани с общноста. И те предлагат задължително там да има учители по обществени дисциплини от вън. По този начин би се осигурила възможноста там да се научи за обществото наоколо.

Това (навлизането на учители по обществени дисциплини – бел. ред.) трябва се случи, ако искаме те да бъдат образовани.

Друг път към децата и младежите, които са затворени в такива общности, е възможен чрез знанията. Някои от информаторите мислят, че всяко образование, което се отнася до деца и младежи трябва да съдържа знания за това как изолираните общности са изградени – какви правила важат там и какви табута понасят децата там. По този начин растат възможностите да се разбере израстването на отделните деца. Без разбиране е трудно да се види как тежестта, която те носят може да бъде облекчена.

Животът навън

(как се живее собствения живот)

Има две възможности – може да се изпадне в собственото самосъжаление, но човек може да се реши да продължи нататък. Аз взех нещата в свои ръце и започнах да работя. Това с омразата – това го отхвърлих и днес мога да спра и да кажа, че никога не съм мрачен. Аз имам изпълнен със смисъл живот – в живота винаги има нещо лошо, но ако аз бях отдал всичко лошо, с което се сблъсквам в живота на тях, тогава те щяха да са ме победили.

Нормално е младежите и подрастващите, които излизат от дома да получават активната подкрепа на родителите и да им се помага когато те се установяват. Първо те имат добри познания за обществото около тях.

За младежите, които излизат от изолирани общности, животът означава съвсем друга битка- да се създаде едно ново съществувание. Те трябва да намерят опора и да живеят вътре в тази система, която оп-рано са се учели да мразят. Това означава, че те трябва да мислят редица неща противно на това, което преди са мислели, а не на последно място и по въпроса кои са те. От състояние на защита, те попадат в нещо незащитено, без да го познават и без да смеят да се доверят и без подкрепата на близки и на предишните си приятели. Те имат само себе си. Много носят със себе си израстване през което са научени, че са грешни и виновни.

Това е тежък изходен пункт за да се намери ново поведение, да се стъпи насобствените си крака и да смеят да вярват, че човек може да значи нещо за другите. За да се приземят сигурно на тях необходими маркировки са приемането, практическата помощ, мрежата и времето.

Единственото което беше ясно: ние трябваше да излезнем, но накъде трябваше да идем? Това беше неясно.

Животът навън

1. Приемане и разбиране

„Докато има хора, трябва да има някой, който е готов и стои и ги приема с отворени ръце” беше отговорът на младеж, който беше излязнал. „Човек, който без да ме пита ме прегръща и казва, че си достатъчно добър, какъвто си” беше желанието на друг младеж.

Ситуацията, наранила младежите, може да се подобри ако има някой или нещо, което би ги приело. Мнозина са живели с недостатъчно възприемане кои са, какви са мненията им и решенията им. Ако им се отдаде да заменят недоверието с доверие, на тях им е нужна форма в която историите, процесите и пораженията им ще бъдат разбрани.

До днес докато са търсели подкрепа, те са я намирали или в обикновената помощ или са се присъединявали към групи, които са основани от други напуснали. Тези, които са потърсили професионална помощ могат да преживеят недостиг на разпознаване и разбиране на техния особен опит. Само по изключение значението на религията е включвано в разговорите и терапията. Който търси помощ в другите за подпомагане, преживява това, че той получава потвърждение за действията на това, от което е бил част, но често има малко пространство за нюанси и конфронтация. В най-лошия случай познатите структури могат да се явят в нов вид.

Мнозина желаят предложение, окето комбинира професионалната терапия и самостоятелните знания – пространство за рефлексии и ново ориентиране.

2. Познания и практическа помощ

Животът в общността ги е въоръжил лошо за това, да се ориентират в света около тях и да го разбират. Ти не споделят обща платформа и не познават „знаците”. След едно ограничено съществуване със строги обще норми, те срещат младежката култура, която е експонирана, индивидуална, самоутвърждаваща и с голяма възможност за избор. След състояние на дирижирано мнение и състояние, загубващо индивидуалността си, те натъкват на аргументирана и изградена на знания общественост. Когато човек среща младежи, които са в изолирани верови общности, е трудно да се разбере, че младжените, които винаги са живели в Норвегия, не познават норвежкото общество и имат вакуум на познания, което довежда до това, че те не знаят както им липсва и не са свикнали да взимат решения, които имат общо с техния живот. И че решенията могат да са големи предизвикателства и тежести. Техните способности и дарби не са били стимулирани за да бъдат развити и затова им липсва доверие в самите себе си, да продължат образованието си. По отношение на основните права, те не са им били уважавани и затова те не смеят да ги изискват. Младежите, които са излезнали, имат нужда от място към което могат да се обръщат и някои желаят някой наставник, който може да им помогне за въвеждането им в новото битие и в „изучаването” на обществото. Някой, който да им отделя внимание и време, за да направят верен и правилен избар, ако става дума за образование и социален живот.

3. Мрежата

Когато някой излиза от затворена секта и не знае какво трябва да се прави в живота – тогава идват и мислите. Ако не се еобградил с нови приятели и не е запълнил деня си с работа, образование или други дейности, тогава пътят към депресиите, самоубийствата и силните чувства за вина е кратък. В много изолирани общества вътрешното събрание е изградено на страха пред всичко, което е наоколо. Цената за някои може да е недоверие спрямо целия свят. Същевременно малките общности в общността са разбити на едно семейство или във всеки случаи са размити. Да се изгради една приятелска мрежа е много взискващо. Мнозина чувстват, че имат много, което да прикриват и малко, което да дадат и че способността да се възприема взаимно им е почти разрушена. Те чувстват , че не могат да споделят много. Вероятно разказват за лекото и разбираемото, че не саимали право да празниват Рождество или други не толкова съществени неща. Тредното и навлизащото в дълбина не се засяга непременно, дори и след дълго приятелство. Причината за това може да бъде, че те нямат доверие, че другите ще намерят ехо или разпознаване в техния опит. Различно е, според това колко строги са общностите в това, да забраняват контакти с членове на семейства и с бившите приятели, ако някой напусне. На много места е абсолютно предписано, това, че родителите, които все пак имат контак със своите деца, напр. за да видят внуците, биват порицавани. В други общности това не е толкова абсолютно забранено, но контактът от самосебе си се ограничава. Това, което някога ги е свързвало, сега ги разделя. За близките членове на семейството може да е трудно да се намери обща основа за да се изгради съществувание.Допълнително същинското скъсване, може да бъде вгорчен със заплахи, критикарство и санкции, че за излезналият пътя назад е невъзможен. Един младеж, който бе рпеживял драматичено скъсване, каза: „Физическите рани, които причиниха са излекувани, но психическите... Казва се, че времето лекува всички рани, но аз не съм така сигурен. Не го вярвам.” Без значение какъв е бил разривът, решаващо е да се получи помощ, за да се изяснят отношенията с близките. Някои трябва да изоставят надеждата за контакти, други могат могат постепенно да се приближат към ново общество.

4. Времето

Историите на такива хора, които са израстнали в затворени верови общности, са различни. Но те споделят същия опит, а именно, че рамките около израстването са били много тесни и по едно време са взели решение и са го осъществили. Те са се борили за свобода, но за тях не винаги е било лесно да видят за какво трябва да я използват. За някои цената на скъсването е толкова висока, че им е било нужно много време, преди да инвестират нещо в тяхното ново битие. Важно е да им се даде времето, от което те се нуждаят, защото с времето идват и възможностите. – Имаше много неща, за които имах нужда от време. Отново трябваше да открия кой съм – нали? И какво искам да направя с живота си. Това е тежко, но е по-добре, сега да го сторя отколкото на 40. Получих нова свобода – тази мисъл донакъде ме плаши, но чувствам, че съм станал много по-силен. Чувствам, че съм на добър път, на пътя да се открия самия себе си и да открия кой съм всъщност. Това беше дълъг и труден процес, но все пак аз победих!

Права на деца, които са подтискани от сектите:

  1. Нормално зачатие и раждане:
    • ECOOVIE: Раждания в гората
    • Универсално бяло братство: повлияване на децата преди раждането
    • Raël: клониране
  2. Да имат име и идентичност:
    • Кришна: никаква регистрация при цивилните власти
  3. Истински родители:
    • Муун: никакви истински родители, подаряване на деца
    • Деца на Бога: многобройни сексуални партньори, проституция
  4. Радост от любовта на родителите:
    • Сахаджа йога: детска градина в Рим, училище в Индия
  5. Телесно развитие:
    • Сатанизъм: самонараняване, самоубийство
    • TABITHA’S PLACE (Дванайсетте колена): побой над деца
  6. Интелектуално развитие:
    • Хорус: никакво училище
    • Цитаделата: само кореспондентски курсове, никаква игра от 7 години, удари
  7. Социално развитие
    • KRYEON: Децата са третирани като „извънземни”
    • Свидетели на Йехова: заключване, забранени са игрите, никакви празници
  8. Нравствено развитие:
    • Mандаром: изнасилване
    • Инстинктотерапия: педофилия

Източник: Животът на децата в сектите. Правата, които те нямат. Сдружение за защита на семейството и на индивида.

Докладът „Въпреки вярата” в който бе представен норвежкия проект „Спасете децата” бе изнесен и материала ни бе любезно предоставен от г-н Фридрих Гриис, председател на FECRIS.

Превод от немски: Анна Маринова



[1] Има се предвид отвън общноста (бел. прев.).