pole-copy.jpg

Думата „гуру” (учител) днес е известна на всички, и мисля, че смисълът й е ясен. Тя е дошла при нас от някои източни религии, в частност от индуизма.

В отделни религиозни групи, ако последователят си няма гуру, то той е нищо и се е запътил към пропадането. Ако религията (в истинския й смисъл) се характеризира със стремеж към връзка с Бога, то в сектата всичко започва от лидера и завършва с него, всичко се завърта около него. Никаква връзка с Бога (какъвто сектантите си го представят) без лидера на сектата няма и не може да има.

За голямо съжаление, трябва да признаем, че гуруизмът периодично се проявява и в Православната църква. Тук гуруистките настроения са обусловени от появата на така наречените младостарци (възрастта няма никакво значение, младостарците могат да бъдат както млади, така и възрастни хора), чиито мнения стават за техните последователи по-важни от думите на свещеноначалието, от гласа на самата Църква.

Така в енориите се образуват групи, по същество напомнящи секта, оглавявана от човек, поразен от язвата на гордостта, от желанието да властва над хората или просто умопомрачен, който има нужда от медицинска помощ. Във всеки случай гуруизмът в Църквата несъмнено е демонично явление. Вече покойният Светейши Московски и на цяла Русия патриарх Алексий ІІ се отнасяше много сериозно към този проблем. Той казваше: „Някои клирици на нашата Църква, запазвайки на думи верността към своето Свещеноначалие, се държат като разколници, претендирайки за ролята на някакви „старци”. Критикувайки Свещеноначалието, те, за разлика от духоносните отци от миналото и настоящето, с критиката си се опитват да привлекат вниманието към себе си и така си създават авторитет. Като правило, за непременно и единствено условие за спасение те обявяват пълното подчинение на себе си на онези, които прибягват към тяхното ръководство, превръщайки ги в някакви роботи, неможещи без благословението на такъв „старец” да извършат каквото и да било дело, колкото и незначително да е то. Така човек се лишава от онази благодатна свобода на волята, която му е дарена от Бога.

За потвърждаване на своята правота те неправомерно се позовават на творенията на светите отци, профанирайки тяхното велико дело и изопачавайки самото понятие за старчество… А отделни съвременни „старци” (по-точно ще е да ги наречем „младостарци”), не притежавайки духовно разсъждение, налагат на въцърковяващите се мъчни за носене товари (Лук. 11:46), прилагат в своята пастирска дейност щампи, пагубни за духовния живот, необосновано прилагат към миряните, в по-голямата си част още неукрепнали духовно, форми на духовно ръководство, уместни само в монашеството”.

За съжаление, такива свещенослужители, изопачавайки древната монашеска практика, започват да се занимават с духовничество по своя воля и изискват безпрекословно послушание към себе си. По думите на св. Игнатий Брянчанинов, такова „старчество” е „душепагубно актьорство и най-печална комедия”, чиято същност е „самопрелъстяване и бесовска прелест”.

Гуруизмът е отстъпление от християнския живот, явно непослушание към апостолите, които учат: Пасете Божието стадо, което имате, като го надзиравате не принудено, а доброволно (и богоугодно), не заради гнусна корист, но от усърдие, и не като господарувате над причта, а като давате пример на стадото (1 Петр. 5:2-3). И думите на св. Игнатий Брянчанинов – „И ти, наставнико, пази се от греховното начинание! Не заменяй Бога със себе си за душата, прибегнала към теб” – не значат нищо за тях. Те нямат страх Божи, макар и да знаят Неговото сурово предупреждение: А който съблазни едното от тия малките, които вярват в Мене, за него е по-добре да му надянат воденичен камък на шията и да го хвърлят в морската дълбочина (Мат. 18:6).

Гуруизмът е изопачаване на православния възглед за спасението. Това е изопачаване на самото Православие. „Православният” гуру може превъзходно да знае реда на службите, благоговейно да цитира Евангелието, безкрайно да се позовава на боговдъхновените трудове на светите отци, но той ще прави това не за слава на Светата Църква и нейното благо, нито за спасение на християнските души, а в своя полза. Той като че засенчва Христос със себе си. „Послушанието е повече от поста и молитвата”, „Православие или смърт” – в техните уста тези свети истини се изпразват от съдържание, превръщат се в груби мотиви за действие, зад които стои не висока духовност, а само бесовски мрак.

Агресивното неприемане на баркодовете, биометричните данни, чиповете, които уж ще бъдат вкарвани под кожата, и които ще съдържат числото на звяра – всичко това и много друго е плод на гуруизма. Въпреки че самите младостарци имат и нови паспорти, и идентификационен номер на данъкоплатец, и баркодовете не ги плашат. Някои псевдопастири въвличат своите чеда в такива дебри на окултизма, от които след това е също толкова трудно да се измъкнат, колкото и от най-деструктивната тоталитарна секта…

Друг отличителен белег на гуруизма е почитането като светии на хора със съмнителен живот. С благословение на „православни” гурута се изписват икони на Григорий Распутин, цар Иван Грозни. Казват, че вече е изписана икона на рок певеца Игор Талков. Талков може би е добър човек, но не е светия. Водят се и разговори за това, че вече и Сталин трябва да бъде канонизиран. При мен дойде един мъж, който много агресивно се опитваше да ме убеди, че Иван Грозни е истински светия. На моя аргумент, че Иван ІV е убил хиляди хора, този човек възрази, че в неговия синодик са записани всичко 5000 души – само предатели. Аз го поправих, че тези пет хиляди са от дворянското съсловие, а онези, неизвестните смерди, които никой не е и броил, какво, всички ли са предатели? Той, казвам, е имал седем жени! Отговорът беше обезкуражаващ: „Да, но венчаните са били само три!”.

Има и такива „старци”, които, уж грижейки се за спасението на душите на своите духовни чеда, ги благославят да оставят работата си, да напускат домовете си и да се „спасяват” далеч от цивилизацията – в тайгата и в блатата. А самите те, ако са с ума си, не следват своите духовни чеда. Днес вече знаем за „самарските отшелници”, „пензинските затворници”, за религиозната община в сибирското село Гореловка, в блатата на Томска област. За това писаха вестниците, стана дума по телевизията. А още колко подобни случаи има, за които никой не знае?

Друг път ми се случва да слушам: „Със старците всичко е ясно, те или са в прелест, или знаят какво правят. Но хората, хората къде гледат?!”. Добър въпрос.

Работата е там, че изначално в бесовска прелест могат да бъдат омотани онези енориаши, които прекарват в безкрайно търсене на духоносни старци. Струва ли си да говорим, че такива хора – духоносните старци – са единици, но при силно желание, както се казва, те могат да бъдат „намерени” във всяка енория. Добре е, ако свещеникът веднага определи нездравото духовно разположение на такива енориаши и ги вразуми. Но нали той може и сам да се хване на въдицата и да тръгнат след духовно повредени хора. Тоест, и сами да се увредят духовно, да станат марионетки на врага на човешкия род.
А след това невъцърковените хора ще питат, гледайки отстрани такива християни, водени от такъв младостарец: по какво те се отличават от сектите? И ще бъдат напълно прави.

От гледна точка на Православието, безумно постъпват не само младостарците, но и онези хора, които, виждайки откровената нелепост, лъжа, а често и насилие, са си позволили да се убедят във „високата духовност” на своите ръководители. Безумието е болест на нашия век, болест, в основата на която стои безбожието, суеверието и скритото невежество на „просветения” съвременен човек. Тук не можем да не си спомним думите на свети апостол Павел: Защото ще дойде време, когато човеците не ще търпят здравото учение, но, водени от своите похоти, ще си насъберат учители да им гъделичкат слуха (2 Тим. 4:3).

Но защо се смята – разбира се, негласно – че, идвайки в Православната църква, човек трябва напълно да престане да мисли. Често дори интелигентни хора, когато стане дума за духовните неща, по ум стават като малки деца. Между другото, свети апостол Павел казва: Братя, не бивайте деца по ум: бъдете младенци за злото, а по ум бъдете пълнолетни (1 Кор. 14:20). И светите отци наричат мъдростта, или духовното разсъждение, най-висша добродетел. В какво се състои тя и на какво се основава? Тя се основава на следването не на нашите мними откровения, дори не на реалния ни духовен опит (тъй като той е непълен), а на Божественото Откровение, съдържащо се в Свещеното Писание и Свещеното Предание, тоест в Библията и светоотеческите творения, без които не е възможно и правилното разбиране на Библията”. Тоест трябва да четем и четем книгите на Свещеното Писание, и тогава ще можем да разберем и думите на Апостола, който предупреждава: Но ако дори ние, или Ангел от небето ви благовестеше нещо по-друго от това, що ние ви благовестихме, анатема да бъде (Гал. 1:8). И на друго място: Възлюбени, не на всеки дух вярвайте, а изпитвайте духовете, дали са от Бога, защото много лъжепророци се явиха в света (1 Йоан. 4:1); Изследвайте сами себе си, дали сте във вярата; сами себе си опитвайте (2 Кор. 13:5). Св. Игнатий Брянчанинов също предупреждава християните за опасността от човекопоклонничество: „Пазете се от пристрастие към наставниците. Мнозина не са се опазили и са паднали заедно с наставниците си в мрежите на дявола… Пристрастието превръща любимия човек в кумир: от принасяните на този кумир жертви Бог се отвръща с гняв… И напразно се погубва животът, добрите дела погиват”. За това предупреждават и преподобният Пимен Велики, и преподобният Йоан Касиан Римлянин, и много други светии.

Разбира се, по думите на Господа, в света трябва да има изкушения и съблазни, но главното оръжие срещу изкушенията, както казва св. Йоан Златоуст, е разсъдителността. Да се заблуждаваме в това отношение е опасно: старата и новата църковна история ни показват как цели групи са се отклонили в разкол или ерес, убедени в това, че техният лидер е непогрешим „старец”. За да вземем разумно решение, трябва да се научим да мислим критично. От това умение, ако щете, зависи оцеляването на човека в съвременния свят.

Хората, без много да му мислят, за наше учудване лесно се поддават и на най-нелепите уловки, позволявайки на негодни хора да ги увличат в псевдодуховно и физическо робство. Но, представете си как биха се развили събитията, ако адептите на Джим Джонс (организатор на печално известната тоталитарна секта, членовете на която – няколкостотин души! – извършили масово самоубийство в края на 70-те години), го попитали: „Защо?”… Но те не го попитали. И станали жертви на абсолютното послушание към своя гуру. Те не били способни да мислят критично.

Как да разпознаем младостарците, как да не попаднем в заразена от гуруизъм община? Съществуват определени признаци, по които можем да съдим за една или друга група. Трябва да бъдем внимателни, трезво да оценяваме обстановката и не бива да се стесняваме или да се страхуваме да задаваме въпроси, защото безпрекословното подчинение на младостареца, ако свещеникът неочаквано се окаже такъв, с времето може да стане причина за увреждане на вашето духовно състояние.

1. И така, научете каква е историята на групата или нейната „юрисдикция”? Мен, като свещеник, силно ме учудва липсата на интерес към този въпрос у много хора, които за пръв път идват в църквата. Ако енорията има свой сайт, проучете го внимателно и ако възникнат въпроси, питайте!

2. Не казват ли тук: „Само в нашия храм се прави всичко така, както се полага. Всички останали енории са отстъпили от правилата!”.

3. Не се ли смята ръководителят за „гонен” и „неразбран” от другите свещеници, от управляващия архиерей? Не се ли разглеждат външните като „врагове”, като „заточени”? Ограничава ли се общуването на последователите на личността с онези, които са извън групата? Не клеветят ли онези, които са напуснали групата?

4. Молили ли са ви някога за нещо явно незаконно, аморално или унизително, позовавайки се на послушанието като истинна добродетел?

5. Не казват ли: „Истински епископи вече няма”? Не се ли забелязват опити за подронване на репутацията на признатите авторитети на Църквата или поне да се посее съмнение в тяхната компетентност?

6. Дори ако на пръв поглед групата живее скромно, полезно е да научите дали не се скланят новообърнатите към пожертвования под една или друга форма (пари, имущество, пълномощно за кредит).

7. Не се ли използват заплахи и обвинения, например, „ако си тръгнете, ще погинете, задължително ще се върнете към предишните си грехове”?

8. Трябва ли да получавате разрешение („благословение”) от свещеника, преди да смените работата си, да купите кола и т. н.? В нормални условия това не е част от отговорността на енорийския свещеник.

9. Оправдава ли ръководителят лъжата или изопачаването на фактите с това, че групата уж служи на „висши цели”?

10. Забелязват ли се прояви на мания за величие от страна на конкретния духовник? Не виждат ли себе си и групата като някакви наставници, избавители или спасители на цялата Църква? Трябва да помним, че не ние спасяваме Църквата, а Църквата спасява нас.

11. По време на изповед обърнете внимание свещеникът не задълбава ли твърде много във вашия интимен живот? Това трябва да ви накара да бъдете нащрек. Нещо повече, истинският духовник трябва да спре човека, ако той се кае за нещо твърде подробно. Преподобният Йоан Лествичник казва: „Изповядвайки греховете си пред Господа, не влизай в подробности за плътските деяния как точно са извършени – за да не станеш клеветник на самия себе си” (Слово 28).

Ако дори и един от отговорите на тези въпроси показва някакви отклонения от нормата, най-добре е незабавно да напуснете такава група: послушанието има смисъл и цена само тогава, когато е доброволно, а не принудително по силата на страха, чувството за вина или емоционалния шантаж. Не е лесно да преоценим сериозността на подобна ситуация.

Искам да завърша своето изказване с думите на свещеномъченик Киприан Картагенски: „Трябва да се пазим, възлюбени мои братя, не само от явната и очевидна лъжа, но и от такава, която е прикрита с тънко лукавство и хитрост. Той (врагът на човешкия род) е изобретил ересите и разколите, за да унищожи вярата, да изопачи истината, да разруши единството”.
„Трябва да се боим” – вразумява светителят – „не толкова от гонението, което посредством открито нападение се мъчи да порази и погуби Божиите раби: там е по-лесно да се опазим, където опасността е очевидна и духът предварително се настройва за битка, когато врагът съобщава за себе си. Много повече трябва да се боим и да се пазим от врага в онзи случай, когато той тайно се прокрадва, когато, прелъстявайки с привиден мир, незабележимо, скрито се промъква, от което е получил и названието „влечуго” или змия… Той се опитвал да изкуси и самия Господ и затова се приближил тайно, за да Го нападне и прелъсти ненадейно; но бил разпознат и отблъснат, бил отблъснат поради това, че бил познат и открит. С това ни е даден пример – да избягваме пътищата на стария човек и неотстъпно да вървим по стъпките на Животодателя Христос, за да не паднем отново, по невнимание, в мрежите на смъртта, а предвиждайки опасността, да достигнем получаването на безсмъртие”. | www.pravmir.ru

Превод: Татяна Филева - http://www.pravoslavie.bg/