pole-copy.jpg

Фундаментализмът е явление, което възниква сред протестантите към края на ХІХ век в резултат на борбата между консерваторите и модернизаторите. В нашата епоха определени кръгове се опитват да представят някои прояви на «ревност не по разум», които се наблюдават в пространството на Православната църква, като фундаментализъм. Това явление обаче е напълно чуждо на автентичната и истинска природа, учение и живот на Църквата, защото, според апостол Павел, «друга основа никой не може да положи, освен положената, която е Иисус Христос» (1 Кор. 3:11).
Изолираните опити в лоното на Църквата за абсолютизиране на субективния опит и тълкуване на истината в никакъв случай не означават, че светът на православната духовност се отъждествява с фундаменталистки тенденции и изстъпления. Затова, като искаме да спомогнем за изцелението, преодоляването и неразпространението на «ревността не по разум», отбелязваме някои опасности, които влияят отрицателно на пастирското ни дело.
Констатации
За съжаление и в пространството на Православната църква недопустимо пуска корени като бурен явлението на фундаментализма в смисъл на «ревност не по разум», на фанатизъм и други крайни прояви.
1. В тази категория влизат поведения като това на схизматиците старокалендарци, които се самоопределят като «истински православни християни». Те лъжливо и богохулно обвиняват Църквата, че е отстъпила от истината чрез възприемане уж на григорианския календар и поради тази причина е лишена от освещаващите тайнства и от благодат.
2. Друга една категория крайни тенденции в православното пространство е онази, която се създава от деформацията на някои клирици, които стигат дотам вместо като отци и пастири да се държат като «гуру»! Използвайки сектантски методи, те вместо да насочват духовните си чеда към благословено послушание пред волята на Бога, което води до свободата в Христос, ги водят към култ към личността, пълна зависимост и сляпо подчинение на собствената си воля. Умело рекламират добродетелите си, въоражаемите си дарби, прозорливостта си, пророческите и лечителските си способности!
Техните предполагаеми духовни чеда (в действителност обаче фанатизирани техни последователи) се заемат да ги рекламират с печатни средства, в интернет и т. н., като предизвикват объркване сред вярващите. Много често се наблюдава да клеветят и обвиняват епископа и свещениците на епархията, в която развиват дейност, за да отдалечат хората от Църквата и да ги превърнат в последователи на «стареца»! Също така отбелязваме злоупотребата с това определение вътре в Църквата и замяната на библейското и светоотеческо понятие „отец” с термина „старец”.
3. Едно друго също така недопустимо поведение в православното пространство е абсолютизирането на свещените канони от някои клирици, но и от миряни (вж. Архим. Георгиос Капсанис. Пастирското служение според свещените канони. Пирея, 1976 г.). Те ги възприемат изцяло законнически и ги превръщат в „оръдия”, по думите на Св. Паисий Светогорец, с които да смажат тези, които по тяхно мнение са грешници и еретици.
4. Трябва да се спомене накрая, че крайни поведения се наблюдават и измежду онези, които използват уж възмущението на паството от някои изказвания и прояви спрямо неправославни и се нахвърлят безразборно и с фанатизъм срещу всички, без да изключват дори тези, които доброжелателно се опитват да допринесат за единството на християните «в истина и любов».
Понякога това явление се наблюдава и в обратна посока от страна на тези, които, бидейки привърженици на сближението с неправославните, обвиняват във фанатизъм онези, които изказват добронамерена критика.
Предложения
За борбата с явлението на крайното и фанатично поведение сред православните е нужно преди всичко едно ново въвеждане на народа в православната духовност. Само тогава нашите вярващи ще бъдат в състояние да разграничат «буквата на закона», която «убива», водейки към «ревност не по разум» и към фанатизъм, от «духа на закона», който води към Богочовека Иисус и «животвори» (2 Кор. 3:6).
1. Следователно на основата на духа на закона най-удачният отговор на крайния фанатизъм на схизматиците старокалендарци са думите на св. ап. Павел: «Тачите дни, месеци, времена и години. Боя се за вас, да не би напразно да съм се трудил помежду ви» (Гал. 4:10).
2. Що се отнася до «старците» и фанатичните им последователи, трябва да знаят първо тези, които «по Божия милост» са поели пастирско призвание, а после чрез тях и вярващите, че Един е истинският Отец! «И никого на земята недейте нарича свой отец, защото един е вашият Отец, Който е на небесата» (Мат. 23:9).
Разбира се, освен «Единия Отец» в абсолютен смисъл съществуват и духовните отци «по благодат» с пръв между тях св. ап. Павел, който ни казва: «Защото, ако имате и десетки хиляди наставници в Христа, много бащи нямате, понеже аз ви родих в Иисуса Христа чрез Евангелието» (1 Кор. 4:15).
Това качество обаче не е нещо, което клирикът придобива автоматично с ръкополагането си или с назначението си от епископа, а – чрез единението си с Христос. Иисус Христос е Син Божий по Своята същност, Който „до смърт кръстна“ се покорява на Своя Отец и стана Отец на християните, защото ги възроди. Като следствие от това всеки, който се единява с Христос, става по благодат Божи син (Йоан 1:13) и понеже възражда останалите християни, става, подобно на св. ап. Павел, и техен отец по благодат.
Тук трябва да се подчертае, че както Христос със Своето послушание и кръстната Си жертва ни възроди, така и отците по благодат възраждат духовните си чеда с труд и жертви, а не като господстват над тях.
3. С горните духовни предпоставки духовните отци са призвани да се възползват от свещените канони, Свещеното Предание и богословските диалози с неправославните, без да упорстват сляпо за буквата на закона, но и без да превръщаме «икономията» в обезсилване и нарушаване на духа на закона.
Чрез духовния и подвижнически живот в тайнствата на Православната църква човекът се развива духовно, става добродетелен, преживява в себе си свободата в Христос като вярност към тази традиция. Тази действителност ние предлагаме като преодоляване на всяко фундаменталистко движение или поведение.