Перспективи за църквите и религиозните общности в Европейския съюз – юридически преглед и анализ* ПДФ Печат Е-мейл
Оценка на читателите: / 0
Слаба статияОтлична статия 
Написано от Христо П. БЕРОВ   

Перспективи за църквите и религиозните общности

в Европейския съюз – юридически преглед и анализ*

 

Христо П. БЕРОВ**

Hristo P. Berov. Prospective for the churches and the religious communities in the European Union – legal review and analysis

 

Abstract: According to the stipulations of the Final act of Declaration no. 11 of the Amsterdam Treaty, the European Union respects and does not prejudice the status under national law of churches and communities in the Member States. It respects also equally the status under national law of non-confessional organisations. The European Union is further on recognising their identity and their specific contribution; it shall maintain an open, transparent and regular dialogue with these churches and organisations.  The legal systems of post-communist states (among them also Bulgaria) on religious issues still bear the heaviest burden of east European historical and political circumstances, so that plentiful  important moments in the state-regulations on religion remain disputable and controversial. The following review offers a short overview of the European legal base on religion and analysis of some native Bulgarian problems.

 

Keywords: Bulgarian Law; Canon Law; church; confession; constitution; European Union; law on religion; non-confessional;  religion; religious community; religious denominations act; religious denominations; religious freedom; secular state;  self-determination of churches and religious communities; status of churches; traditional belief;

 

На 1 януари 2007 г. Европейският съюз (ЕС) обогати своята културна и езикова пъстрота като присъедини в общността си още две традиционно-християнски (православни) държави, а именно: България и Румъния. Въпреки пълноправното членство на тези две посттоталитарни държави в ЕС, бих желал да отбележа, че състоянието на техните традиционни църкви и други религиозни общности (не на последно място и поради спецификата на националното им законодателство) е в голяма степен по-различно от това в Западна Европа. Настоящият доклад ще има за цел да представи и съответно разисква Декларация №11 от Заключителния акт на Договора от Амстердам (1997 г.) заедно с някои проблеми за съответствието между националното и европейско законодателство относно църквите и религиозните общности (напр. Конституцията на РБ и Закона за вероизповеданията).

 

І. Европейският съюз и религиозните общности

 

ЕС възникна върху правната основа на икономическите взаимоотношения между държавите членки. Неговата политика постепенно започна да се разширява и да обхваща все повече отрасли в правното пространство. Държавно-църковните отношения на страните от ЕС са уредени рамково в националните им Конституции, в частност и в специално законодателство. Наистина, разнообразен е характерът на правото на религиозните общности в отделните държави-членки: може да се започне от т. нар. държавна църква (напр. Англия, Дания и Швеция) и да се достигне до изричното изключване на вероизповеданията от държавата (напр. Франция). Между тези два полюса се намират правни системи, които свързват отделянето на църквите от държавата с тяхното право на вътрешно самоуправление. Такива държави допускат и дори насърчават сътрудничеството с религиозните общности като го подсигуряват със специални договорни механизми (напр. Германия). Различията в правните системи са продиктувани най-вече от исторически и религиозно-демографски обстоятелства. В крайна сметка несходствата в националните системи са толкова големи, че едно европейско уеднаквяване на този етап е абсолютно немислимо. Но интеграцията в ЕС предпоставя последователна синхронизация на националното право с европейското. Как тогава следва да се постигне изглаждане на всички тези различия в националното право относно религиозните общности в отделните страни членки? А също така, допустимо и необходимо ли е изобщо това? Тези въпроси занимаваха вече повече от едно десетилетие западноевропейската църковно-правна доктрина[1], превърнала се в символ на динамиката на европейското право. В по-малка или по-голяма степен, макар само косвено, тази доктрина повлия осезаемо върху църквите и религиозните общности в ЕС. Известни са в последно време дискусиите и проблемите относно юридическото фиксиране на християнските корени на Европа в Договора за Конституция на ЕС. В този контекст на пръв поглед изглежда, че действащото право на ЕС[2] не се интересува, т. е. не обръща достатъчно и подобаващо внимание на религиозните общности и не се занимава с правната уредба на вероизповеданията[3].

Специалните текстове от първичното европейско право, отнасящи се до църквите и другите конфесии в системата на Алианса, са в изключително скромен обем. Търсенето на термина религия в правните разпоредби на Европейските Договори, дава единствен резултат само чл. 13, ал. 1 от Договора за Европейски Общности (ДЕО)[4]. Достигането до следващия текст изисква много по-голям юридически опит и съответно по-задълбочено търсене. Предписанието се крие в Декларация №11, озаглавена „За статута на църкви- те и светските организации”, която се намира[5] в Заключителния Акт от Амстердам. Тя има следното съдържание:

1. ЕС зачита и не влияе върху статута по националното право на църквите и религиозните обединения или общности в държавите-членки.

2. ЕС зачита също и статута  на философските и светските организации.

Декларация №11 относно църквите и религиозните общности беше обявена и включена в Заключителния Акт към подписания от държавните глави и министър-пред- седателите на страните на 02.10.1997 г. в рамките на Договора от Амстердам. По този начин църквите и религиозните общности бяха изрично споменати в договореност на правителствена конференция за пръв път в историята на ЕС. Този факт получи висока оценка от западноевропейски юристи и политолози като знак за прехода на ЕС от икономическа общност в политически съюз[6].

Друг важен източник на европейското право относно вероизповеданията е Европейската Конвенция за защита правата на човека и основните свободи (ЕКЗПЧОС)[7]  от 04.11.1950 г. Като международен договор тя е добре позната в България поради ратификацията си и има междувременно правна сила в 47 държави както във всички членки на ЕС, така и на държави извън него. Тук следва веднага да се отбележи, че Конвенцията е не само европейски източник на право, но същевременно и международноправна разпоредба с изключителна важност. По силата[8] на чл. 6, ал. 2 от Договора[9] за създаване на ЕС, нейните разпоредби се включват в европейската правна практика и следва стриктно да се съблюдават от европейския законодател. Чл. 9, ал. 1 от ЕКЗПЧОС[10] съдържа уредбата за религиозната свобода в индивидуален и колективен аспект. Във връзка с настоящата тема, от него е най-важно гарантираното право на вероизповеданията да функционират в условията на публичност и да изпълняват задачите си „чрез богослужение, обучение, религиозни обреди и ритуали”. В края на юридическата справка за източниците на правото на ЕС относно църквите и религиозните общности се открива и предписанието на още неполучилата задължителна сила[11] Европейска Харта за основните права от Ница[12], гарантираща в своя чл. 10 религиозната свобода, в чл. 14, ал. 3 правото на родителите да възпитават децата си религиозно, в чл. 21 забраната за дискриминация и респектирането на религиозното многообразие.

 

ІІ. Положението на църквите и религиозните общности в ЕС

 

Известно е, че окончателна ратификация на отхвърления чрез референдумите от Франция и Нидерландия Договор за Европейска Конституция[13] няма. Работи се вече усилено върху нов проект за неговото изменение[14]. Факт е, че е абсолютно неизвестно, дали, кога и как изобщо ще се достигне до съгласие на отделните държави относно спорните моменти в първоначалния проектодоговор за Конституция (К) на Европа.

За нас обаче остава важен един друг факт. От безуспешния първи Договор за Европейска Конституция нито едно предписание, отнасящо се до правото на религиозните общности, не е било спорно и не е било причина за отхвърляне на проекта[15]. В това число е и преамбюлът, който все пак споменава „религиозното наследство на Европа”. Изводът е, че текстовете на предписанията от предходния проект за К на ЕС: чл. І-9 с трите си алинеи (включващи директно Хартата от Ница и ЕКЗПЧОС) [16] и чл. І-52 с трите си алинеи (първите две, от които повтарят Декларация №11), остават незасегнати и освен номерацията си няма да бъдат предмет на каквато и да е промяна в новия проект.

            В такъв случай и понастоящем пряко отнасящите се до статута на църквите и религиозните общности от първичното европейско право, представляват двете алинеи на Декларация №11. При евентуален успех от приемане на К на Европа към тях ще се присъедини и ал. 3 на предишния проекточлен І-52 (който в сегашната си редакция[17] носи номерацията на чл. 15). Тя е със следното звучене: „Като признава тяхната идентичност и техния специфичен принос, Съюзът поддържа открит, прозрачен и редовен диалог с тези църкви и организации”.

Огромното значение на това предписание се състои в перспективата – с него да се предостави пряка и широка евроконституционна възможност на всички религиозни общности от страните членки да участват пълноправно и самостоятелно в европейския диалог. По този начин те ще могат да заемат становища по работата на ЕС, вдъхвайки етика и морал в силно комерсиализираната европейска политика. Тоест, сам ЕС ще признае не само в исторически, национален и културен аспект досегашният принос на отделни религиозни общности, но ще им предостави и възможност за бъдещо участие в обществения живот на Европа. De lege ferenda ще се осигури правна система, в която църквите и останалите религиозни общности най-сетне да заемат заслужено място в живота на европейските граждани. Фактът, че на конфесиите в ЕС с бъдещата К ще се предостави възможност за диалог, предпоставя също последните да бъдат подготвени да го водят максимално ефективно. Следователно всички религиозни общности в рамките на националните правни системи относно религиозните общности, трябва да заработят на едно високо ниво. Освен досегашни партньори или конкуренти в държавно-църковните правоотношения, на сцената излиза един нов актьор – ЕС, с когото в бъдеще постепенно ще се установят църковно-европейски правоотношения. Това всъщност е големият „църковен” успех на християнските общности в Западна Европа по подготовката на проектоконституцията. Те заедно участваха със свое мнение, изразяваха последователно очакванията си и в голяма степен вече поставиха началото на диалога[18]. Така се доказа основното положение, залегнало в западноевропейските системи на правото на религиозните общности, че само в условията на пълноценно признаване на религиозните общности, тяхното респектиране и гарантирането на тяхната пълна автономия от страна на държавата членка и от ЕС, може да се очакват реални резултати в сферата на мирното и ползотворното упражняване на религиозната свобода – и в индивидуален и в колективен аспект. В тази насока трябва да се ориентират и новите страни-членки на ЕС, между които е и Р България (РБ).

Позволявам си да изкажа мнението, че от една страна църквите и религиозните общности и от друга – държавните организации на страните членки, изпълняват поне в една пресечна точка сходни задължения и задачи, които са важни за обществото, а именно: църквите да обгрижват миряните си, а държавите да се грижат за своите граждани, респективно поданици. В такива условия откритият диалог между ЕС и религиозните общности се явява като една чудесна бъдеща проекция за съвместна работа на институциите на Европа с църквите и религиозните общности.

            След всичко положително, което споменах за Декларация №11, за предходния проекточлен І-52 и сегашен чл. 15, обръщам внимание на един характерен проблем за инкохерентността на „европейските” преводи в официалните езици на държавите членки. Известно е, че езиците се смятат за неоспоримо богатство на Европа. Но те създават немалко и сериозни проблеми в юридически аспект. Например, вижда се с просто око, че английският вариант на текста съдържа едно своеобразно смислово повторение в ал. 2: philosophical and non-confessional organisations. Така е и във френския: organisations philosophiques et non confessionnelles, испанския: organizaciones filosóficas y no confesionales и полския текст: organizacji światopoglądowych i niewyznaniowych. По същия начин българският превод говори за философски и светски организации. Изключение прави немският текст, който съдържа само светски организации: weltanschauliche Gemeinschaften и не споменава нищо за философски. В тази връзка трябва да се постави въпросът: Какво изобщо означава философска организация и каква е разликата й от светската? Доколкото ми е известно, и колкото на английски и френски понятията philosophical organizations и organisations philosophiques да имат известна смислова консистенция, то на български и немски, а и на др. езици, те не притежават някакво особено юридическо съдържание, което да е заложено в правната уредба на страните към настоящия момент. Също не е ясно, дали тук под философска организация следва да се разбира юридическо лице – сдружение на учени философии?! Не смятам, че на последните би могло да се предпише, дали да имат религиозни или светски възгледи. Факт е, че немският вариант на текста е изгладен от немския юрист проф. Г. Роберс. За останалите преводни текстове до този момент остава неизвестно кои експерти по религиозно право са участвали при редакцията им и изобщо били ли са специалисти в тази област. Вероятно последните текстове просто са преведени буквално от английския и френския вариант без да се премахне тавтологията –от актуална юридическа гледна точка се получава семантична безсмислица. в превода. Интересно е в тази връзка да се спомене, че М. Христова говори в исторически план (макар без да указва точно за какъв Закон за вероизповеданията от времето 1939-1940) за това как проф. Дюлгеров пише за “два вида религиозни общности, проповядващи ученията си” [19] – религиозни групи и религиозно-философски общности. Към вторите принадлежали теософското общество София, Кръстниковото общество и Бялото братство. Тези общности Св. Синод определя като извънцърковни и сектантски организации. Трябва да отбележим, че от днешна гледна точка определянето на една организация за религиозна или псевдорелигиозна в България е доста по-проблематично, най-малко като имаме предвид, че Св. Синод след 1947 г. не е управителният орган на господстващата вяра в България, така че това определяне на общности като религиозно-философски е много относително. Изобщо аналогии в тази област от времето на Третата Българска държава, също така и от периода до 1989 г. са недопустими.

ЕС зачита статута на религиозните и нерелигиозните организации, но не дава изрични основания (за това той няма и правомощия) на отделните държави да преценят кои религии да бъдат смятани за такива. Несъмнено обаче в тази връзка ще се появят различни проблеми, понеже една конфесия ще е призната в една държава членка, а в друга не. Пример от началото на ноември 2007 г. е признаването на организацията на Сциентолозите със статут на религиозна общност в Испания, докато в някои държави-членки изобщо не се счита за религия. Това ще доведе първоначално до един вид разделяне на критериите според националното законодателство, отколкото до създаване на ясни и единни мащаби на европейско ниво.

            Нека се върнем към езиковия въпрос на Декларация №11. Голям проблем в превода на български на предишния проекточлен І-52 и сегашен чл. 15 ал. 2 представлява думата също. Отнася се освен за неточен, също и за смислово неправилен превод. Значението на тази дума в предписанието е огромно. Докато английският, френският, немският, испанският и полският преводи нормират, че: ЕС зачита по същия начин и статута на философските и светските организации, то българският превод съдържа, че: ЕС зачита също и статута на философските и светските организации. Разминаването в смисъла намирам за твърде сериозно! В сравнителна аналогия разликата би изглеждала например по следния начин: „Съдът признава същия закон, но го прилага по различен начин”. Същото признаване, но по различен начин означава дискриминация. А точно в обратното се състои целта на Декларация №11. Затова е необходимо надлежните органи както в София, така и в Брюксел да прегледат отново въпросния превод и да го коригират, преди да е употребен официално в България, било то от държавата, било то от деноминациите. За онагледяване на лингвистичната страна

на въпроса прилагам съдържанията на текстовете на английски[20], френски[21], немски[22], испански[23] и полски[24].

Интересен е анализът на проф. С. Ферари[25] върху Декларация №11 като част от бъдещата К на ЕС. Според него в нея е необходимо изричното споменаване на равнопоставеността на църквите и религиозните общности. Мнението му е, че липсата на такава изрична разпоредба би застрашила и индивидуалната религиозна свобода, защото равнопоставеността е реципрочна на свободата изобщо. По-нататък той засяга въпросът с дефинирането на религиозни и светски организации. Неговото становище в тази връзка е, че това би рефлектирало върху диалога на ЕС с конфесиите, защото диалогът е нещо много важно, но остава неясно, дали той няма да се разпростре преимуществено върху светска тематика, която да секуларизира още повече църквите. Разбира се, донякъде проф. Ферари има право. Но у мен съществува убеждението, че религиозните общности заемат значимо място в обществото и като такива те трябва да се считат за част от него. Те би следвало да подпомагат решаването на обществени проблеми, което ще е невъзможно без диалог, който да засегне въпроси и от светско естество. Колкото и да е лаицистична една държава, вярващите граждани прехвърлят малко или много своите виждания чрез избирателния си глас в светската политика. Затова не бих изразил загриженост относно диалога на конфесиите с политическите образувания. Вече споменах, че от една страна църквите и религиозните общности и от друга – държавните организации на страните членки, изпълняват поне в една пресечна точка в своите задължения сходна и важна за обществото задача, а именно: църквите да обгрижват миряните си, а държавите да се грижат за своите граждани.

            Като цяло, въпреки споменатите лингвистично-юридически проблеми и въпросите, засегнати от проф. Ферари, предписанията на Декларация №11 са изначална добра основа за развитие на църковно-правната рамка на ЕС, която в средносрочен или дългосрочен план ще претърпи разширение или новелиране. От всичко казано до тук, биха могли да бъдат обобщени следните четири основни принципа на европейското право относно църквите и религиозните общности:

1. Зачитане статута на вероизповеданието според правото на държавата членка; както и зачитане на статута на нерелигиозните (светски) организации;

2. Свобода на вероизповеданията и право на религиозните общности на самоопределение и самоуправление;

3. Забрана за дискриминация на религиозна основа;

4. Открит и прозрачен диалог на органите на ЕС с религиозните общности, по смисъла на чл. І-52, ал. 3 от предишния проект за К на ЕС.

 

Доколко разпоредбите на Българската Конституция и Закона за вероизповеданията (ЗВ) отговарят на тези принципи и на европейските разпоредби от Декларация №11 също и на проекточлен І-52 в стария, респективно чл. 15, в новия проектодоговор за Конституция на ЕС?

 

ІІІ. Положението на църквите и религиозните общности в България

 

Състоянието на църквите и религиозните общности във всяка държава членка на ЕС има много измерения, от които поне едно чисто юридическо и едно съвсем религиозно. На тези две измерения е необходимо да се спрем, за да стане ясно, доколко и какви са европейските перспективи в това отношение на българска почва.

 

1. Религиозно измерение

 

В чисто религиозен аспект може да се наблюдава, че за БПЦ като традиционно вероизповедание по силата на чл. 13, ал. 3 от К във връзка с чл. 10, ал. 1 (1-во изр.) от ЗВ важи в най-голяма степен: престаряващ, немощен и самовглъбен клир, у който освен, че липсва необходимата гъвкавост и готовност за решаването на съвременни църковни и обществени проблеми, също така е и далеч от желаната активност при изпълнение на религиозно-просветните задачи на БПЦ. Оставям на страна скандалите, колаборационистичното минало и неадекватното държание на висшия клир, който на моменти е дори отблъскващо. Лица от йерархията на БПЦ отдавна са забравили, че архиерейското служение почива на основата на свободен каноничен избор. Положението на миряните също не е по-розово. Дори последните са в неизгодно състояние, защото не получават необходимите насоки, нужни за тяхното духовно развитие. Или с други думи, на проблемите им не се обръща нужното внимание, те продължават да чакат, за да получат адекватни отговори от църковните „администратори”. По-нетърпеливите започват да търсят други алтернативни пътища за спасение на душата си – едни попадат при нетрадиционни религиозни общности, а други залитат към псевдорелигии и пр. Немалка част от миряните престават изобщо да търсят Бога и на практика осъществяват правото си на негативна религиозна свобода. Положението в България най-точно се онагледява от следните неоспорими факти: Първо – 18 години след политическите промени в България липсва редовен предмет вероучение в държавните училища[26] и второ – БПЦ продължава да прилага натрапения й от преди около 50 г. устав при това немарливо и избирателно без да проявява необходимото желание да изработи нов[27]. Тези проблеми намират своето обяснение донякъде и от обстоятелството, че самата БПЦ е била дълги години инструментализирана и подчинена на държавната власт, била тя Първа, Втора, Трета Българска държава или Османска империя от периода на Екзархията. В по-ново време тя беше обект и на силно политико-партийно влияние, което показа и ще показва за в бъдеще плодовете си в неизповядания и „непокаян” колаборационизъм на членове от висшия клир с ДС. Проблем оказа и разколът, който не можеше в действителност да бъде изцяло преустановен само чрез предписанията на Закона за вероизповеданията[28].

Останалите нетрадиционни религиозни общности все още се приемат с принципно недоверие и предразсъдъци от обществото, политиците и научните работници. Примери за това са недовършеният проект на външния мин. С. Паси за конкордат със Ватикана и изказванията на проф. Ст. Йотов, че изпълнителната власт трябва да осъществява неминуем контрол върху дейността на вероизповеданията, както преди 1944 г. са следени протестантските деноминации[29]. Т. нар. борба със сектите водят също и политически партии, традиционни и нетрадиционни вероизповедания без да се отдава значение за кои точно секти става дума, т. е. за отделилите се от държавно-регистрираните вероизповедания разколнически групи или за т.нар. Нови религиозни движения (НРД). В резултат на всичко това държавата все още силно напомня за посткомунистическия маниер, по който преследваше идеологически диверсанти преди политическите промени и все повече се „секуларизира” като остава далеч от желаната потребност у младите поколения за религиозната духовност.

 

2. Юридическо измерение

 

Трудността, юридически да се определи границата между религиозна общност и секта в смисъл на общественоопасно НРД е огромна. Но дали най-големите проблеми в българския религиозно-правен пейзаж са концентрирани най-вече в успеха от борбата със сектите?

Проблеми на правото на религиозните общности в България съществуват както в Конституцията, така и в Закона за вероизповеданията. Загриженост трябва да се прояви специално и към конституционното ни правосъдие. Изобщо, проблематиката на повърхностното познаване на религиозно-правната материя е твърде сериозна.

а) За прекалено обща и непълна считам разпоредбата на чл. 13, ал. 1 от К. Това е най-важният и основополагащ текст на църковната автономия и свободата (освободеността) на религиозните общности. Препоръчително е той да бъде допълнен, че вероизповеданията са също равноправни (както това прави нормата на чл. 4, ал. 1 от ЗВ), защото свободата и равноправието (равнопоставеността) са реципрочни и ако отсъства единият елемент, рефлексията се оказва в сферата на индивидуалната религиозна свобода[30].

б) За спорен смятам също и текстът на чл. 13, ал. 4 от К. В едно духовно профанизирано пространство, ръководено преференциално от атеистични възгледи, каквото е българското посттоталитарно общество, е нормално да не се допуска друга освен с(ъ)ветската политика. Привиден (полу)аргумент за това или оправдание е чл. 13, ал. 4 от К във връзка с чл. 7, ал 2 от ЗВ. И двете предписания имат еднакво звучене, поради факта, че ЗВ е възпроизведен буквално (вносителите на законопроекта освен, че са „импортирали” руски преамбюл в ЗВ[31], в най-голяма са преписали текстове от К или от спорни мотиви[32] в решения на КС): „Религиозните общности и институции, както и верски(те)[33] убеждения не могат да се използват за политически цели”. Ad argumentum in contrario и чрез негиране на изречението получаваме, че: „Нерелигиозните общности и институции, както и атеистични(те), безверски(те), убеждения могат да се използват за политически цели” (кав. авт). Политико-правната роля и задача на религиозните общности е видна. Последните трябва да не „конкурират” политическите партии и групировки. Остатъците от правната уредба от преди 1989 г. са налице. Те се коренят в чл. 78, ал. 4 от К от 1947 г. и чл. 53, ал. 4 от К от 1971 г. И според тези предписания, и според актуалното право, религиозните общности и институции, както и верските убеждения, са изключени от политиката и не могат да се използват за политически цели. Спорен е истинският смисъл на чл. 13, ал. 4 от К, защото в РБ, която е демократична (чл. 1, чл. 4, ал. 2 и чл. 11 от К) и правова държава (чл. 4, ал. 1, 1-во изр., от К), равнопоставеността на гражданите (чл. 6, ал. 1 от К), съответно и на юридическите лица, е гарантирана, при това без оглед на религиозна, политическа и др. принадлежност (чл. 6, ал. 2 от К). В такъв случай, ако религиозните и атеистичните възгледи са равнопоставени в България, как атеистичните, залегнали в основата на светските граждански организации, могат да се използуват за политически цели, а религиозните, които се споделят от църквите и религиозните общности, да не могат. Последиците от това биха довели до противоконституционност на основание[34] чл. 13, ал. 4 от К. Тъй като, РБ е светска държава (конкретно срв. по-долу), следователно нейната политика и право са светски. Разликата между религиозния и атеистичния възглед е една единствена: вярата в Бога, т. е. едните го приемат, другите го отричат. В плуралистичните общества свободата на съвестта и мисълта е от висш порядък и е гарантирана и в България (чл. 37 от К). В такъв случай не съществува опасност, някой да бъде убеден насилствено в съществуването на Бог или в диалектически материализъм[35]. Известен е и т. нар. forum internum като съдържание на вътрешните убеждения на съвестта и мисълта, които остават достъпни единствено за самата личност; вярващите допускат в него и съществуването на Бога.

Логично и видно е, че ал. 4 на чл. 13 от К противоречи на чл. 13, ал. 1 от К. Ако църквите са свободни, те могат сами да вземат решение да подкрепят определена политическа сила или възглед. Това не може да бъде забранено. Показва го практиката в България. Политическото разделение, т. нар. разкол в БПЦ, в ислямското вероизповедание и други примери подкрепят аргумента, че ал. 4 нито може да бъде спазвана, нито се спазва[36]. Излиза, че в РБ намесата на политиката (със светска насоченост) в самоуправлението на църквите остава несанкционирана, докато обратното е забранено с чл. 13, ал. 4 от К[37].

Кратък аналог с Русия, една от малкото държави от бившия Източен блок, отхвърляща изрично юридически клерикализма, но на практика съвсем политически го осъществява чрез Руския патриарх. Според предписанието на чл. 14, ал. 1 от К на Русия[38], руската държава е светска. Че Българската държава е светска, както вече споменах, знаят всички първокласници в България, дори и тези, които не изучават вероучение, само че подобна изрична норма (sic!) не съществува в нашето родно право. РБ се счита за светска държава от конституционната наука[39], а такова е и разбирането на КС в решение №2 от 1998 г. (т. 16, д) на мотивите. Нашата Конституция брани населението от клерикализма чрез предписанието на чл. 13, ал. 4 от К. По този начин целта е постигната и в двете държави, макар и по различни пътища[40]. Аналог на това предписание, на чието тълкуване от КС[41] ще се спра по-долу, не може да се открие досега в легислатурата на ЕС.

в) В практиката на Българския КС съществуват три решения, които се отнасят до правото на религиозните общности в България. И в трите съществуват много спорни моменти и следи от слабо познаване на проблематиката и примери за прибързана работа. В първото Решение[42] №5 от 1992 г. т. 2 четем, че правото на вероизповедание включва следните по-важни правомощия: право на свободен избор на вероизповедание; възмож- ност за свободно упражняване на вероизповеданията – чрез слово, печат, сдружаване. Първо, спорно е дали съдържанието на правото, което КС разглежда, представлява правомощия или отделни основни права. И второ, ако правото на вероизповедание според Българската Конституция съдържа единствено и само изброените две права, то къде остават например останалите елементите на чл. 9 от ЕКЗПЧОС; най-малкото да се променя вероизповеданието (което е нещо различно от избора), да се извършва богослужение и т. н. Необходимо е да се сравнят чл. 9 от ЕКЗПЧОС с тълкуванията на КС, за да се види какви различия съществуват между Конвенцията и нашата Конституция. Съмнително е също, дали към онзи момент КС се е запознал внимателно с текста на ЕКЗПЧОС, въпреки че е споменал в мотивите към същото решение, че последната се подготвя за ратификация в българския парламент. В т. 4. на това решение КС определя изрично границите на религиозната свобода. Според нея недопустима е държавна намеса и държавно администриране на вътрешноорганизационния живот на религиозните общности и институции, както и в тяхното обществено проявление освен в посочените вече случаи на чл. 13, ал. 4 и чл. 37, ал. 2 от К. Противоречието е очевадно, макар становището на КС да може да се счита и за иманентно на конституционната действителност ограничение. От една страна държавата не засяга общественото проявление, а от друга – фиксира чл. 13, ал. 4 от К като бариера. Обществено проявление представлява заемането на определена позиция на църквите и религиозните общности в политическия живот. Освен това, КС в споменатото решение сам посочва, че ал. 2 на чл. 9 от ЕКЗПЧОС е почти изцяло реципиран в чл. 37, ал. 2 от К. Следователно и нему е пределно ясно, че има разминавания между Конвенцията и Българската Конституция. И те не са малко. В последната липсват предпоставките, че граници могат да се налагат само с ограничения, които са предвидени от закона и са необходими в едно демократично общество. В тази връзка д-р Св. Маргаритова дава достатъчно примери за разминавания между български религиозно-правни разпоредби и Конвенцията[43]. Тя с право заема становището, че чл. 37, ал. 2 от К има по-тесен (по-ограничителен) обхват в сравнение с чл. 9, ал. 2 от ЕКЗПЧОС както в позитивен, така и в негативен аспект и съвсем правилно отчита отклонения на чл. 37 от К от чл. 9 от ЕКЗПЧОС. В тази връзка е необходимо да се вземе сериозно отношение и в бъдеще.

г) Още по-спорно е Решението[44] на КС №2 от 1998 г. В т. 16 от мотивите четем, че забраната за използване на религиозните общности и институции, както и на верските убеждения за политически цели, произтича от връзката на вероизповеданието с достойнството на личността: "Всички хора се раждат свободни и равни по достойнство и права" (чл. 6, ал. 1 от К). По-нататък в т. 16 според КС четем: “Използването на религиозните общности и институции или на верските убеждения за политически цели е грубо нарушаване на равенството в достойнството, т. к. политическите цели по правило са свързани с установяване на властови отношения между хората”. КС би трябвало да знае, че в повечето религии, особено в християнската, съществува йерархична свещеническа степен, която е богоустановена. Начело на Църквата стои нейният основател, Иисус Христос. Явно КС никога не е чувал или чел, че религиозните общности се градят на йерархична основа. Най-малко от международното право, но и от обща култура се знае, че Св. Престол се заема от папата, който е предстоятел (йерархичен самодържец) на Римокатолическата църква, но същевременно с това е и държавен глава на държавата Ватикана. Още повече, че йерархията във всяка една Православна църква също се гради на йерархическо подчинение и послушание, т. е. тримонията (тристепенна йерархична система), състояща се от дяконска, презвитерска и епископска степен (духовен сан). По-нататък в т. 16 КС намира за уместно да подчертае, че използването на религиозните общности и институции или на верските убеждения за проповядване на верски фундаментализъм или екстремизъм е винаги грубо нарушение не само на чл. 11, ал. 4 от К, но и на други основни конституционни принципи, изразени в редица разпоредби – чл. 12, ал. 2, чл. 13, ал. 4, чл. 37, ал. 2, чл. 44, ал. 2 от К. След като всички хора се раждат свободни и равни по права, не е разбираемо, защо е необходимо на вярващите, които изграждат религиозните общности, да им се забранява участие посредством религиозни сдружения в политиката?

Освен това КС ясно е посочил какви са последиците при наличие на фундаментализъм,. Конституцията дава достатъчно основания за защита на обществения живот от религиозен фундаментализъм. Интересно е, защо не следва да се страхуваме от атеистичния фундаментализъм? Тук трябва да подчертаем, че точно в това решение КС определя, България като светска държава (т. 16, д) на решението[45].

д) В мотивите е обяснено, че “Актуалното значение на традиционността на източноправославното вероизповедание за държавния живот се отразява най-вече в системата на официалните празници (всички Неделни дни, (sic!) Нова година, Възкресение Христово и Рождество Христово)”. Тук може да се спори, какво КС разбира под актуалното значение на Източното православие в България изобщо[46]. Понеже от една страна се говори за актуална роля в държавния живот, с което принципно се противоречи на чл. 13, ал. 2 от К, според който религиозните институции са отделени от държавата, от друга – се забранява използването на вероизповеданията за политически цели, а държавният живот е част от политиката. Тоест, противоречията и в Конституцията, и в конституционното правосъдие са факт. Странно е как КС вижда актуалното значение на Православието за държавния живот най-вече в системата на официалните празници[47]. Има достатъчно други основания за това, но КС не ги споменава. Шокиращо е, че КС определя (sic!) Нова година като православен празник. Това би могло да даде основание на БПЦ да предложи „1-ви Септември” за национален празник, защото от тази дата започва(ла) църковната нова година.[48] Известно е на всички, че Република Турция също включва в националния си празничен календар освен Неделния ден и Нова година като почивни дни след 1926 г.[49] Такава е системата на официалните празници и в много други нехристиянски държави, така че аргументът на КС не е достатъчно убедителен.

е) Спорно е в много отношения и Решение[50] №12 от 2003 г. То сериозно поставя под съмнение, че някои конституционни съдии могат да правят съществена разлика между понятията догмат и канон. Познават ли изобщо условно-задължителният характер на църковните канони? А важни моменти от църковната история? [51] При все, че трябва да вземем предвид недостатъчното познаване на правото на религиозните общности поради политическата конюнктура преди 1989 г., не можем да пренебрегнем факта, че в задължителния предмет на юридическото образование, а именно „Обща теория на правото”, се говори и за догми, канони и други понятия с общоправно и църковно-правно значение. Решение на КС №12 от 2003 г., като изключим проблема за кворума на съдийския състав[52], беше в известна степен предопределено най-малко от факта, че в ЗВ са вградени (преписани) текстове от Решение на КС №5 от 1992 г. и Решение на КС №2 от 1998 г., така че КС да има принципно впечатление за най-близко придържане към неговата практика в законодателството. Явно е, че КС не би желал да противоречи сам на себе си. Проблемът обаче се изразява не в реципирането въобще, а на преписването (sic!) на спорни становища, затова и определени разпоредби в ЗВ също остават спорни и недостатъчно изяснени.

ж) Множество проблеми от гледна точка на перспективите за църквите и религиозните общности съдържа и Законът за вероизповеданията. Като започнем от буквално преписания и натрапен в последния момент на второ четене от Л. Местан преамбюл от руския Федерален закон[53] №125-ФЗ от 1997 г., преминем през неясната и многозначна терминология, липсата на точна дефиниция на понятията религиозна свобода и църковна автономия, дословно преписаните изречения от мотивите на двете решения на КС, можем да завършим с нестройната му и хаотична структура и остатъчни елементи от времето преди 1989 г. Спорни моменти в него от гледна точка на забраната за политически дейности на църквите и религиозните общности, представляват включването на вътрешно-църковни разпоредби от устава на традиционното вероизповедание, чийто изразител е БПЦ. Както бе вече споменато, Българската държава е със светска насоченост. Поради това, допустимостта на пренасяне на религиозното в светското законодателство т. е. от Устава на БПЦ в ЗВ е спорна,. Един от критериите за отделяне на държава и църква е разграничение на държавно (светско) и религиозно право[54]. От тази гледна точка подобни законодателни действия са по принцип недопустими. Може да се направи интересна аналогия с това, как светският законодател в съвременна България едва ли не, по примера на имп. Юстиниан І (527-565), пренася религиозния (в смисъл на право, създадено от Църквата) в гражданския закон. Парадоксът на аналогията е, че въпросният Устав на БПЦ от 1950 г. не е изработен от самата нея, а й е наложен от вън, така че в крайна сметка можем по-скоро да говорим за интегриране (преписване) на държавно-църковно (изготвено от държавата за БПЦ) в „държавно-религиозно-общностно” (изготвено от държавата за всички религиозни общности) законодателство.

з) Колкото и либерална да е до този момент оценката на ЗВ по отношение на условията за регистрация на дадено религиозно движение, предвид, че не е упоменат минимален брой последователи, който да е необходим за регистрация на вероизповедание и придобиването на правен статус и предпоставка за придобиване на определено достойнство, законът показва и немалко противоречиви и ограничителни разпоредби. На целия Закон за вероизповеданията би трябвало да се обърне сериозно внимание, за да бъдат изчистени моментите на хаотична непоследователност. И особено на терминологията, която изисква новелиране на легално-дефиниционни параграфи от Преходните и заключителни разпоредби (ПЗР). В тази връзка д-р Ж. Донкова има право, че термините вероизповедание, религиозна общност и религиозна институция не може и не бива да се приемат като категоризация[55]. Но в действителност всички тези понятия, остават недостатъчно изяснени както за обикновените вярващи така и за правораздавателната система, защото още в Законопроекта за вероизповеданията бяха допуснати осезаеми непълноти при определянето на основния лингвистичен инструментариум, терминология и легални дефиниции. Поради тази причина, допускам, че в средносрочен или дългосрочен план в ЗВ ще се наложат редица промени, които вероятно ще доведат до необходимостта да се изработи изцяло нов закон[56].

 

Заключение

 

От всичко казано до тук, стигаме до няколко важни извода. Законодателството на ЕС относно църквите и религиозните общности, макар и малко по обем, представлява понастоящем принципно добра база за бъдещо духовно развитие на живота на вярващите в Европа. Необходимо е да се диференцира от проблема, че Декларация №11 е прекалено обща и, че с нейните разпоредби се предоставя правомощие на всяка държава да изгражда сама националната правна система в областта на вероизповеданията, с които ЕС се съобразява и зачита. Алиансът на този етап (а вероятно и в далечно бъдеще) се дистанцира умишлено от унификация на националните системи в тази област. Това решение е адекватно, доколкото следва да се има предвид колко и различни са отделните национални уредби в държавите членки. Проблемно е, че по такъв начин ЕС ще зачита и законодателство, което не е на необходимото ниво и при липса на достатъчно ясни критерии може да се окаже, че не съществува достатъчно добър механизъм за изглаждане на важни спорове и гравиращи несъответствия с принципите на индивидуалната и корпоративна религиозна свобода, както и необходимото за всяка религиозна общност висока степен на вътрешно самоуправление и самоопределение. Същевременно на този етап, бъдещето на Конституцията на ЕС остава неясно и по този начин плануваното допълнение на предписанието към съдържанието на текста на Декларация №11, т. е. редовният и прозрачен диалог между религиозните общности и ЕС остава неведом. Но за сметка на това, отделни държави членки, освен че вече практикуват подобен диалог с националните религиозни общности, също са фиксирали изрични законодателни предписания по този въпрос. Дори в посттоталитарни източноевропейски страни, с не по-малко проблеми, отколкото в българското законодателство, намираме такива правни основания[57]. А не малко църкви и религиозни общности са изградили представителства в Брюксел като по този начин са дали своето начало за диалога. В тази връзка не е за пренебрегване идеята, че е необходимо на европейско ниво принципно да се подобри взаимодействието между държавата и религиозните общности. С други думи, да се изградят стабилни и равнопоставени партньорски взаимоотношения в условията на редовен и ефективен диалог, от които да профитират както вярващите, така и гражданите атеисти, защото религиозните общности представляват сериозен коректив относно морал, етика и т. н., необходими елементи на гражданското общество. Не бива също да се пренебрегва и омаловажава истината, че съвременното демократично светско законодателство на страните-членки се основава осезаемо, поради историческото си минало, на такива морални ценности, които са аспирирани от Христовото учение. Явно е, че религиозните общности имат своето място и важно значение в ЕС. В това отношение РБ като пълноправен член на ЕС, следва окончателно да приведе конституционната си уредба, законодателството и конституционното си правосъдие в адекватно състояние, за да не се чувстват неудобно, както и бъдещите представители на БПЦ, така също и религиозни общности в Брюксел, които ще водят диалога с надлежните органи на ЕС.

Редактор: Бл. ВЪРБАКОВ, ЦПНРД

            Допълненията с червено са последна корекция от автора (ХПБ) от март, 2008.



* На проф. протопр. д-р Р. Поптодоров, проф. архим. д-р Г. Елдъров и пастор д-р (h.c.) Хр. Куличев с респект и благодарност, че уважиха с присъствието си поканата да чуят настоящия доклад. Те насърчиха бъдещата ми работа в тази научна област. Изказвам също благодарност на д-р Ж. Донкова за любезно оказаното техническо съдействие и на г-н Бл. Върбаков за професионалната му редакторска подкрепа при оформянето на настоящата публикация. Представеният текст е до голяма степен продължение на следните съчинения: Беров, Хр. Вероизповеданията и правото на ЕС. – БМ, 2007, кн. 1-2 (под печат) и Беров, Хр. Църковното право в системата на ЕС. – В: сб. 15 г. Юридически факултет, ПУ. Пловдив, 2007, с. 297-311.

** Авторът е сътрудник в Института за църковно право при Университета в Потсдам, Германия и  член на Виенското общество за правото на Източните църкви – б. р.

[1] В Германия напр. след 1995 г. бяха издадени няколко обемни съчинения, засягащи тази тема, като от тях най-важни са две: Mückl, St. Europäisierung des Staatskirchenrechts. Baden-Baden, 2005 и Robbers, G., (Hrsg). Staat und Kirche in der Europäischen Union. Baden-Baden , 2005.

[2] Когато се говори за правото на ЕС, трябва задължително да се укаже за кое точно право става въпрос. Най-важната класификация във връзка с настоящата тема представлява делението му на първично или основно (primary law) и производно или вторично (secondary law), както и международните договори с трети страни. Първичното право обхваща най-напред Европейските договори. То е сборът от споразумения, постигнати между правителствата, сходни до Договорите и в изработването, на които пряко са участвали страните членки. Към тях се числят актовете, приети от държавите-членки, Учредителните договори, Допълнителните договори и Договорите, сключени от представителите на държавите-членки. Вторичното право се състои от предписанията, произхождащи от нормотворческата дейност на предвидените в Договорите органи на ЕС. В тази категория се включват регламенти, директиви, решения, препоръки и мнения на Евросъюза.

[3] Контрааргумент в тази връзка бе изказването на проф. арх. Г. Елдъров по време на дискусиите на самата конференция на ЦПНРД на 11.11.2007 г. Той с право спомена, че в началото на европейските процеси стоят хора със силни религиозни убеждения, каквито бяха всепризнатите „Бащи на Европа” К. Аденауер, Ал. Де Гаспери (в начален етап на канонизиране) и Р. Шуман (в момента приключват процедурите за неговото канонизиране). Освен това е известно вниманието и насърчението на обединителните процеси на Стария континент от страна на Св. Престол в Рим и главните епископски седалища като част от спасението на континента от вредните последици на разединението, конфликтите и войните, макар това внимание не винаги да бе увенчано с изричното признание на европейските законодатели. В подобен контекст се изказа с лаудациото си “Църква и Европа” по случай Деня на ЮФ в Университета Потсдам (28.11.2007 г.) и Завеждащият немско-езичната секция на папския държавен секретариат монс. д-р Кр. Кюн, който изрично подчерта Европеизма като основна линия на понтификата на папа Пий ХІІ.

[4] Чл. 13 (предишен чл. 6а) гласи: “Без да се вреди на останалите разпоредби на настоящия договор и в рамките на компетенциите, които той поверява на Общността, Съветът като се произнася с единодушие по предложение на Комисията и след консултиране с Европейския парламент, може да приеме необходимите мерки за борба с всяка дискриминация основана на пола, на расовия или етнически произход, на религията или убежденията, на недъг, възраст или към определена сексуална ориентация”.

[5] Договор от Амстердам за изменение на Договора за ЕС, на Договорите за Европейски Общности, както и на свързания с тях правен акт – приетата от конференцията декларация„Декларация за статута на църквите и светските организации” обн. Официален вестник на немски език (Amtsblatt Nr.C340 vom 10/11/1997, S. 0133). Текстът е обнародван и на български: срв. с. 179 от D/1997 на същия Официален вест-  ник.

[6] Вж. Vachek, M. Das Religionsrecht der Europäischen Union im Spannungsfeld zwischen mitgliedstaat lichen Kompetenzreservaten und Art. 9 EMRK. Frankfurt am Main, 2000, S. 125.

[7] Ратификацията и от Българския парламент бе приета и обнародвана в: ДВ, бр. 66 от 14.08.1992 г. По този начин (чрез чл. 5, ал. 4 от К на РБ) тя получи ранг на вътрешно законодателство за нашата правна система.

[8] Чл. 6, ал. 2 гласи: “Съюзът зачита основните права, така както са гарантирани от Европейската конвенция за защита правата на човека и основните свободи, подписана в Рим на 04.11.1950 г., и така както те произтичат от общите за държавите-членки конституционни традиции в качеството им на общи принципи на правото на Общността.”

[9] Договор за създаване на ЕС, подписан в Маастрихт на 07.02.1992 г.

[10] Чл. 9, ал. 1 гласи: “Всеки има право на свобода на мисълта, съвестта и религията; това право включва свободата да променя своята религия или убеждения и свободата да изповядва своята религия или убеждения индивидуално или колективно, публично или частно, чрез богослужение, обучение, религиозни обреди и ритуали.” Ал. 2 “Свободата да се изповядва религия или убеждения подлежи само на такива ограничения, които са предвидени от закона и са необходими в едно демократично общество в интерес на обществената сигурност, за защитата на обществения ред, здраве и морал или за защита на правата и свободите на другите.”

[11] Незадължителна във връзка със стагниралия понастоящем процес по ратификация на Договора за Европейска Конституция. В последния Хартата е заложена в 1-ва глава.

[12] Европейската Харта за основните права от 07.12.2000 г. бе приподписана в Ница и „тържествено прокламирана”. Целта, която искаше да постигне ЕС с тази Харта бе да осигури на европейците граждански и социални права спрямо върховната власт на Съюза. Вж. обнародвана на немски в: Amtsblatt C364/2000. Текстовете на Хартата са най-общирно разтълкувани от западноевропейската правна доктрина  в следния специализиран коментар за юристи: Meyer, J. (Hrsg.) Charta der Grundrechte der Europäischen Union. Baden-Baden, 2006.

[13] Договор за създаване на Конституция за Европа, отпечатан в Официален вестник C310 от 16.12. 2004 г. По-подробно на български: срв. Милушев, М. Коментар на проекта за Европейска Конституция. – В: сп. Европейска интеграция и право, 2005, кн.2, с 11-20.

[14] Intergovernmental Conference (IGC): Draft Treaty amending the Treaty on European Union and the Treaty establishing the European Community. Brussels, 2007.

[15] По-подробно в детайли вж. Meyer, J. (Hrsg.) Op. cit., Rnd. Nr. 14-25.

[16] Чл. I-9 от Проектодоговора за създаване на Конституция за Европа е под надслова: Основни права и има следното звучене: 1. Съюзът признава правата, свободите и принципите, изложени в Хартата за основните права, която съставлява ч. II. 2. Съюзът се присъединява към Европейската конвенция за защита правата на човека и основните свободи. Това присъединяване не променя компетенциите на Съюза, такива каквито са определени в Конституцията. 3. Основните права, такива каквито са гарантирани от Европейската Конвенция за защита правата на човека и основните свободи и така както произтичат от общите конституционни традиции на държавите-членки, са част от правото на Съюза в качеството им на общи принципи.

[17] Срв. т. 28 от Draft Treaty amending the Treaty on European Union...

[18] Напр. за Римокатолическата и протестантските църкви във Германия вж. в: Vachek, М. Op. cit., S. 126 ff.

[19] Христова, М. Религиозните движения в България. – В: сб. Вероизповедания и нови религиозни движения в България – проблеми и перспективи на прага на ЕС, ГЦПНРД, т. 1, С., 2007, с. 20 и сл.

[20] Status of churches and non-confessional organisations: 1. The Union respects and does not prejudice the status under national law of churches and religious associations or communities in the Member States. 2. The Union equally respects the status under national law of philosophical and non-confessional organisations. 3. Recognising their identity and their specific contribution, the Union shall maintain an open, transparent and regular dialogue with these churches and organisations.

[21] Statut des églises et des organisations non confessionnelles: 1. L'Union respecte et ne préjuge pas du statut dont bénéficient, en vertu du droit national, les églises et les associations ou communautés religieuses dans les États membres. 2. L'Union respecte également le statut dont bénéficient, en vertu du droit national, les organisations philosophiques et non confessionnelles. 3. Reconnaissant leur identité et leur contribution spécifique, l'Union maintient un dialogue ouvert, transparent et régulier avec ces églises et organisations.

[22] Status der Kirchen und weltanschaulichen Gemeinschaften: 1. Die Union achtet den Status, den Kirchen und religiöse Vereinigungen oder Gemeinschaften in den Mitgliedstaaten nach deren Rechtsvorschriften genießen, und beeinträchtigt ihn nicht. 2. Die Union achtet in gleicher Weise den Status, den weltanschauliche Gemeinschaften nach den einzelstaatlichen Rechtsvorschriften genießen. 3. Die Union pflegt mit diesen Kirchen und Gemeinschaften in Anerkennung ihrer Identität und ihres besonderen Beitrags einen offenen, transparenten und regelmäßigen Dialog.

[23] Estatuto de las iglesias y de las organizaciones no confesionales: 1. La Unión respetará y no prejuzgará el estatuto reconocido en los Estados miembros, en virtud del Derecho interno, a las iglesias y las asociaciones o comunidades religiosas. 2. La Unión respetará asimismo el estatuto reconocido, en virtud del Derecho interno, a las organizaciones filosóficas y no confesionales. 3. Reconociendo su identidad y su aportación específica, la Unión mantendrá un diálogo abierto, transparente y regular con dichas iglesias y organizaciones.

[24] Status kościołów i organizacji niewyznaniowych: 1. Unia szanuje status przyznany na mocy prawa krajowego kościołom i stowarzyszeniom lub wspólnotom religijnym w Państwach Członkowskich i nie narusza tego statusu. 2. Unia szanuje na równi status organizacji światopoglądowych i niewyznaniowych przyznany im na mocy prawa krajowego. 3. Uznając tożsamość i szczególny wkład tych kościołów i organizacji, Unia utrzymuje z nimi otwarty, przejrzysty i regularny dialog.

[25] Ferrari, S. The Secular and the Sacred in Europe's Constitution.In: Biedenkopf, K., Geremek, Br., Michalski, Kr. (Hrsg). Die geistige und kulturelle Dimension Europas, Luxemburg, 2005, S. 27-29.

[26] Срв. Berov, H. Religionsfreiheit in Bulgarien. – In: G2W (=Glaube in der zweiten Welt) 2007/Nr. 7-8, S. 19.

[27] БПЦ е почти единственото „традиционно вероизповедание” в посткомунистическите държави, което не е предприело сериозните необходими поправки или изработването на нов устав.

[28] Срв. текста на определението на Европейски съд за правата на човека (ЕСПЧ) – Страсбург по допустимост на жалбите: Applications nos. 412/03 and 35677/04 by The Holy Synod of the Bulgarian Orthodox Church and others against Bulgaria от 22.05.2007 г.; От определението става видно, че окончателното решение на ЕСПЧ в немалка степен ще възстанови положението на нещата от времето преди влизане в сила на ЗВ. Но това не би трябвало да изненадва вносителите на законопроекта. БПЦ трябваше и трябва сама да реши вътрешно-институционалните си проблеми.

[29] Според проф. Стойчо Йотов, преди да се регистрира дадено вероизповедание трябва да има свободен достъп до неговото вероучение, а след това да се контролира дали то спазва своето вероучение, култ и организация. Аргументите му са, че и преди 09.09.1944 г. някои от протестантските учения са били наблюдавани от полицията. За повече срв. https://www.dveri.bg/content/view/3073/29/; срв. също и Беров, Хр. „Понятието” църковна свобода в четирите български конституции (1879–1991). – В: ел. сп. “Свобода за всеки”, 2007, бр. 12, бел. 2 и 3, (http://www.center-religiousfreedom.com/bg/art.php?id=129).

[30] Ferrari, S. Op. cit., S. 28.

[31] Непубликувано съчинение: Въпроси относно „Рецепцията” на преамбюла от закона за вероизповеданията и ролята му на „украшение”, което беше предложено за печат в сп. “Правна мисъл” (2007, кн. 4), остана неодобрено поради липсата на проблем, който да се обсъжда. Срв. също: Belling, D./Berov, H. Die Kirchen- und Glaubensfreiheit in Bulgarien. - In: P. Hanau/J. Thau (Hrsg.), Gegen den Strich - Arbeitsrecht und anderes kritisch gesehen (=Festschrift für Klaus Adomeit), Luchterhand, 2008, S. 55.

[32] Няколко бележки по този въпрос се намират в: Беров, Хр. Конституционният съд на РБ и неговото становище относно традиционността на източното Православие според мотивите на решение на КС № 2/1998 г. – В: ел. сп. “Свобода за всеки”, 2007, бр. 14. Срв. също Belling, D./Berov, H. Op. cit., S. 56 ff.

[33] Разликата в изказа е само в употребата на пълния член на прилагателното „верски”.

[34] Срв. Беров, Хр. „Понятието” църковна свобода...

[35] Пак там. Нима една християн-демократична партия има различни от осъществяването на християнския морал цели? А какво беше ДХС? Нима някой може да отрече свързаността на ДПС с „ислямски” фондации? Неясна остава логиката, как верските убеждения на практика да останат извън политическите цели. Допустимо ли е да изискваме от сегашния държавен глава да не се черкува? Или да забраним на някои политици от ДПС да участват в големите мюсюлмански празници? Напоследък наблюдавахме в пресата обезпокоителни новини в тази връзка: напр. г-н министър-пред. Станишев, който по правило отсъства от всякакви църковни празници (което е негово основно право), посети лично всерусийския патриарх и си позволи да обсъжда проблемите на БПЦ. Няколко митрополити своеволно и без становището на Св. Синод дадоха сериозни изявления в пресата, че подкрепят избора на евродепутат от политическа партия, която макар да се представя за бранител на православието, едва ли може да има допирни точки с християнството въобще.

[36] Пак там.

[37] Пак там.

[38] Статья 14 (1) гласи: Российская Федерация – светское государство. Никакая религия не может устанавливаться в качестве государственной или обязательной.

[39] Танчев, Е. Конституция на РБ. Коментар. (Съст. Ст. Стойчев.) С., 1999, с. 70 и сл.

[40] Срв. Въпроси относно „Рецепцията” на преамбюла от закона за вероизповеданията и ролята му на „украшение” (бел.31).

[41] Срв. Неновски, Н. Конституция на РБ анотирана с тълкуванията на КС. С., 2001, с. 46-48.

[42] Решение №5 от 11.06.1992 г. по КД №11 от 1992 г, обн. ДВ, бр. 49 от 1992 г.

[43] Маргаритова, Св. Съответствия на българския закон и практика по проблемите на свободата на мисълта, съвестта и религията с Европейската конвенция за правата на човека и стандартите, установени от Европейския съд при прилагането ѝ. – В: сб. Вероизповедания и нови религиозни движения в България – проблеми и перспективи на прага на ЕС, ГЦПНРД, т. 1, С., 2007, с. 83-106.

[44] Решение №2 от 18.02.1998 г. по КД №15 от 1997 г, обн. ДВ, бр. 22 от 1998 г.

[45] За решение на КС 2 от 1998 г. вж. по-подробно в: Беров, Хр. Конституционният съд на РБ и неговото становище...

[46] Пак там.

[47] Пак там по-подробно са разгледани връзките между чл. 154 от Кодекса на труда и 4-та Божия заповед, които засягат седмичната почивка в неделния ден.

[48] Срв. Иванова, Зл. Защо църковната нова година започва на 1-ви септември, (http://www.dveri.bg/ content/view/4887/320/).

[49] Пачилов, В. Кога Великден и Байрам „се застигали”. – В: сп. “Родопи”, 2007, 3-4, с. 57 и сл.

[50] Решение №12 от 15.07. 2003 г. по КД №3 от 2003 г., обн. ДВ, бр. 66 от 2003 г.

[51] На споменатото решение беше вече отделено заслужено специално внимание в един задълбочен анализ: срв. Николчев, Д. Някои спорни моменти в мотивите на решение №12 (15.07.2003 г.) на конституционния съд на Р. България. – В: сб. В чест на 80-год. на проф. протопр. д-р Радко Поптодоров, т. 8, Шумен, 2005, с. 265-273.

[52] Съвсем правилна е реакцията и на един от вносителите на Законопроекта за вероизповеданията, че: «КС гази Конституцията » : http://www.btsekov.com/?p=168. Срв. също: Цеков, Б., Ако Конституционният съд не събере седем глада, няма решение. в. Труд (28.5.2007 г.).

[53] Федеральный закон от 26 сентября 1997 г. 125-ФЗ О свободе совести и о религиозных объединениях (с изменениями от 26 марта 2000 г., 21 марта, 25 июля 2002 г., 8 декабря 2003 г., 29 июня 2004 г., 6 июля 2006 г.) Принят Государственной Думой 19 сентября 1997 г.; одобрен Советом Федерации 24 сентября 1997 г.

[54] Срв. чл. 13 от К на РБ в: Танчев, Е. Пос. съч., с. 70 и сл.

[55] Донкова, Ж. Вероизповеданията в Република България на прага на Европейския съюз. – В: сб. Вероизповедания и нови религиозни движения в България – проблеми и перспективи на прага на ЕС, ГЦПНРД, т. 1, С., 2007, с. 105.

[56] Срв. Berov, H. Das bulgarische Religionsgesetz von 2002, das sogenannte „Gesetz über die Glaubensbekenntnisse. – In: öarr (=Österreichisches Archiv für Recht und Religion), 2006, Heft 3, S. 395.

[57] Пример в това отношение са Р Румъния и Р Македония, чийто религиозно-правни законодател- ства бяха досега много и сериозно разкритикувани, но и в двете уредби поне изрично е предвиден диалог и/или взаимодействие между държавата и религиозните общности. Срв. чл. 9, ал. 3 на румънския: Legea nr. 489/2006 privind libertatea religioasă şi regimul general al cultelor, Publicată în Monitorul oficial Partea I, nr. 11/8.01.2007: Autorităţile publice cooperează cu cultele în domeniile de interes comun şi sprijină activitatea acestora; и чл. 6 от македонския Закон за правната положба на црква, верска заедница и религиозна група (Служебен весник на Република Македонja, Бр. 113, 20 септември 2007, с. 1-4): Државата го почитува идентитетот на црквите, верските заедници, религиозните групи и другите облици на религиозно здружување и со нив воспоставува однос на постојан дијалог и развива облици на постојана соработка.

Последно променен на Четвъртък, 29 Януари 2009 11:19